Смятах, че времето и тези, които мислят, че навиват пружините му, ще оставят поне Левски непокътнат – като икона, като български народен светец (църковно канонизираният и деканонизираният), като Българския Иисус.
Но уви: „Панта рей”...
Най-напред откраднаха „времето на Левски” и го направиха свое. Само след няколко години Левски си „прибра” времето и всички разбраха чие е времето. Но и досега някои смятат, че тази кражба не е толкова укорима, колкото кражбата на Левски, характеризираща „отклоняващото му се поведение”:
„Конфликтът в неговото семейство довел до това, че той взел коня на вуйчо си, това е все едно мерцедес в наше време. Избягал е с него и го е продал, и е отишъл в чужбина. Това не е революционно действие, това просто е действие на протест. Това е бунтарско действие. По-късно, под въздействието на Раковски и на други там идеолози, това отклоняващо се поведение се осмисля по този начин, по който ще го направи велик в историята… Забележете, не е първо идеята, а после бунтът, а първо бунтът, после идеята. И това е много важно, което се крие от децата.”
Уви, това не е коментар на министър от последното (2009) българско правителство, а на човек, когото искрено съм уважавал като интелектуалец.
Затова изтръпнах, разбирайки, че един от 12-те мита, които развенчава професорът-непрофесор Божидар Димитров, безпортфейлен министър (в същото това правителство, което споменах), е „митът Васил Левски”. Да, същият този професор-непрофесор, който харесва „двупосочната орална любов, когато жената е добре измита”; който е нападан от „един чикиджия”; изрекъл антиемблемите на времето си: „шибан народ”, „един човек за да успее, други трима-четирима трябва да бъдат смачкани”... За „политическия лилипут” може да е прав, но множествената форма, отнесена към почти целия ни „елит”, би била по-точна...
Въпреки негативните оценки за „12-те мита...” („Както винаги Б. Димитров не защитава своите тези, посочвайки изворите, от които черпи информация. Но на него не му е и нужно – има хора, които го смятат за месия.”), в „мита” за Васил Левски ст.н.с. II степен не демитизира този образ, заличавайки го въобще от историята (за разлика от „демократично-партизанстващите” демитизатори в науката и литературата), нито пък създава нов мит:
„Националната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, литература, кино – всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец... Не бих имал нищо против този умилителен образ, битуващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинските величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик.”
„Васил Левски се зае с постигането на тази главна политическа цел (б. а., възстановяването на българската държава), стояща пред българските политици. И я постигна, създавайки най-точно водещата до реализация на целта теория на политическото действие – масова национална революция... В този смисъл Левски е най-успелият български политик, тъй като е един от малкото, за да не кажа единственият, който, макар и увиснал на бесилото, успя да постигне главната си политическа цел по начертаната от самия него програма.”
За съжаление никой не може да избяга от собственото си Аз:
„Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията. При опит за наказание над един неподчинил се на рекета бизнесмен сам убива малолетно чираче – българче, опитало се да защити чорбаджията. И се самовъзхвалява в стихове, които пише, т.е. нито капка от смирението на светеца – имал е представа кой е и къде е. Да не говорим, че подготвя масова революция, в която ще загинат десетки хиляди хора. Какъв ти тук светец!”
По-важното за развенчаване на „мита” обаче е казано: „Апостолът не е светец, а политик.” Но колкото и да се смята за откривател професорът-непрофесор, тази теза съвсем не е нова – и тя е „притежание” не на историк, а на социолог. Още през 1993 г. в едно интервю на Лили Маринкова Петко Симеонов дава като пример за достоен български политик не някой друг, а Васил Левски.
...Но защо да не е възможно Апостолът да бъде едновременно светец и политик. Сякаш Светецът Левски не може да бъде „отражение в огледалото” на Политика Левски. Сякаш Политикът Левски не може да бъде „отражение в огледалото” на Светеца Левски.
Разбира се, и двете отрицания могат да бъдат верни, само че изречени в сегашно време и отнесени към съвременните ни управници!
Не сте ли си задавали въпроса защо сегашните българ¬ски политици винаги пазят гърбовете си с портрета на Левски? (Включително и гърба на Ахмед Доган.) Като какъв стои Апостолът зад тях? Като политик? Или като светец?
Като политик? Едва ли! За политика Левски „народната работа стои над всичко”, „чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва...”, „играем с живота на 7 милиона българи – трябва зряло да се постъпва”. Политикът Левски е за „строга и редовна отчетност”, „всекиму ще се държи сметка за делата”. „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме” – казва политикът Левски.
Или като светец? Да, като икона на светец, разбира се. Иконата като средство да се въздигне трансцеденталната реалност, като възможност за знание само по себе, казано по Кант. Или казано на прост език – да оприличат себе си с иконата Левски.
Така че Божидар Димитров греши. Народът, реалният народ, „шибаният народ” е създал Иконата Левски, Светеца Левски, „...личност, която сега за нас е равна на Иисус”, макар че (уви) политиците – единият промил „народ”, се възползват от него.
И не се чудете защо на страница 115 в тефтерчето си Васил Левски написал: „Народе????.” с четири „питанки” и една точка. Към днешна дата това може да звучи така: „Народе, опичай си акъла, когато си избираш политиците.”
Грешките раждат мита – казва Божидар Димитров. Но в историографията за Левски няма грешки, а документирани факти. Виж, техният народен преразказ, тяхната интерпретация е съвсем друго нещо. Някаква потребност! Защо този народ, нямайки икони на политици, да няма поне една, ако приемем, че Левски не е светец, а политик?
Толкова ли е голяма бедата от митовете за един народ. И ако някой толкова иска да „демитизира”, нека прави това с идеологическите, а не с националните митове. Нали точно митовете са изградили националното самочувствие на не един народ!
И ако сега във виртуалното пространство обикаля едно (измислено) „Предсмъртно писмо на Левски”, то също не е случайно. „Независимо кой го е писал, то е предизвикателство към нашата съвест и въпросите, които поставя, са актуални. С тази разлика, че ако го е писал Левски, можем да го наречем пророк, а ако го е писал г-н Х, бихме го нарекли екстремист” – пише друг Х в своя коментар.
…За такива, злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно – смърт, смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни.
…За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри, наказанието е смърт, смърт и пак смърт.
… За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли, не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни.
За тези, които под булото на родолюбието градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е смърт, смърт и пак смърт...
Ето как се ражда един нов мит!
„Маргинализацията... на науката и културата лиши голяма част от учените (или поне тези, които умеят да говорят и пишат популярно) и от възможност за изяви в медиите. Историческата публицистика, доколкото въобще я има в медиите, като цяло попадна в ръцете на непрофесионалисти и дори на хора със сериозно нарушено психично здраве. За съжаление точно те се радват на огромен успех, раждайки нови митове.”
...А аз се заблуждавах, че поне Левски ще остане непокътнат. Като икона. Като светец, като великомъченик, какъвто и Ботев го е видял в издадения от него стенен календар за 1875 г., където редом с имената на християнските светци е вписал и името на Васил Левски.
