Издателство "Фльорир"

По една случайност дочитах книгата в родния край на автора и пак съвсем случайно бях взел със себе си романа на Емилиян Станев „Иван Кондарев”. Мястото и героите на романа, както е известно, са пак от този регион и без да искам свързах драматичния апотеоз на Емилиян Станев с дълбоко съдържателната и уникална по своя замисъл книга на Иван Ангелов. Разликата във времето на събитията е почти 80 години, а нещата са толкова близки, събитията толкова си приличат, героите сякаш са едни и същи.

Не го казвам за да съпоставям произведенията и авторите, а защото нещата се повтарят, което е тъжно, ужасно тъжно, досадно и тунелно безизходно сякаш. За „Притча за пшениченото зърно” може и съм сигурен, че ще се говори много, тя заслужава тираж и съдба, които биха й дали сериозно място в множество класации, ако не бе „избухнала” демокрацията, но това е вече друга тема. За да бъда по-кратък, се спрях на няколко основни, според мен, акцента, които дават представа за написаното от Иван Ангелов, и смятам , че ще събудят сериозни размисли.

Тази книга е една изповед и откровение, първо защото Иван Ангелов винаги е бил докрай откровен. Тук обаче нещата стигат до дълбочина, която надхвърля проблематиката, обхваната от един автор, тя е проблем на обществото ни, бих казал дори на света, ако се прозрат всички послания, ако се разберат всички негови „мостове”, които той хвърля от вчерашния към днешния и утрешния ден. Авторът разкрива изцяло житейското си кредо, оголва душата си и не иска прошка! Прошка трябва да иска онзи, който разбере книгата, защото виновни сме всички.

Тази книга е резултат от помъдряване, казвам го с пълното съзнание, че Иван Ангелов носи и ще носи в себе си онова детско доверие, учудване от света, любопитства и наивитет, които демокрацията не само срина и погази, но превърна реалността в кошмар. Осъзнаването при него не е изгонило детското, което го прави извънредно чувствителен и вече далеч недоверчив, но помъдряването носи и белега на отрезвяване, от което се нуждаем всички ние.

Тази книга е саморазпятие, защото Иван Ангелов много обича да се саморазисква. Сега обаче на кръста са всички. Той първо с достолепие приковава сам себе се, но на разпятието на будната си съвест не пропуска да закове политици, псевдодемократи, лъжепатриоти и всякакви други политически боклуци, чиито парцалаци ще се веят с вятъра на Ивановата публицистика като прани гащи в циганско гето – съдба, която днес е твърде лека за присъствието им в нашия човешки ден.

Тази книга е исторически поглед върху нещата от живота днес. Подходът на Иван Ангелов е не само оригинален, той показва неговия талант да погледна на събитията от тяхната предистория, да ги оцени и покаже като причина и следствие, а не да ги преджапа, както това става в съвременната журналистика, като краставо магаре през кална бара. Търсейки дълбочината и причинно-следствената връзка между събитията авторът показва и една непредубеденост с богата фактология и категорично професионално внушение.

Тази книга е университет за онези, които могат, искат и се учат на журналистика, независимо на каква възраст са. Стига да разберат посланията, но за това се иска култура, достатъчно професионален и човешки заряд и ерудиция, за да проникнеш в контекста. Понякога читателят се улавя, че това са и негови мисли, и негови разсъждения, изводи и анализи, но ги е написал Иван Ангелов, както винаги оригинално, професионално и с блестящия си изказ.

Тази книга е жарава, не е за вечерно четене, защото събужда помислите ти на читател, на обществено животно, на човек, който носи отговорност и търси пътищата за да спаси, поне в себе си, майка България. Тази книга не приспива, тя събужда, тя е зов, бих казал дори знаме на будната човешка съвест. На дали ще я разберат, Иване, дано я разберат! Дано тази жарава събуди нестинарското у всеки от нас!

Тази книга е тъжен, но дълбок и важен политологически анализ, макар да няма такава задача сама по себе си. На пръв поглед изглежда богата на факти, събития и имена, но самата конструкция я превръща и в дълбоко проникновена, своеобразна журналистическа експедиция в процесите, които се развиват в обществото ни, тя е едно уникално изследване, което няма еквивалент в професионалната ни практика днес.

Тази книга битка на ерудицията и човещината с политическото скудоумие, битка за истината, за човешкото откровение, което днес толкова много ни липсва. Езикът, изказът, начинът на структуриране на материала подсказват едно дълбоко премислено и осъзнато излизане на барикадата, където днес мислено всички сме, но Иван Ангелов излиза пръв, и засега сам в защита на моралните ценности в живота на обикновения човек и в осквернената професионална памет на нашата журналистика.

Тази книга е болка, тя е част от страданието на Иван Ангелов, защото неговата изключителна чувствителност не може да го остави безразличен към всяко събитие, към всяка дума, казана или чута, към всеки образ и човешка съдба. Несправедливостите винаги са били част от битието на Иван Ангелов, те са част от битието на всички ни, но той освен, че ги носи ги превръща в иконостас в храма на собствените си преживявания. В болката обаче човек е винаги сам! Големият въпрос е да бъдем съпричастни, защото болката на автора е болка на всички ни, ако някои не са я забравили в прашасалите тавани на заспалата си съвест.

Тази книга е оптимизъм, колкото и странно да изглежда това, защото щом я има, щом има такива хора, автори и журналисти, значи има кой да поведе чета, да каже истината, да събуди заспалите и да удари по мазната маса на оядените ни управници. Да, те няма да видят „Пшениченото зърно…”, те няма да забележат тази книга, но тя си остава книга-камбана и ще звучи в съвестта на всички, които носят съвестна българи и човеци. Що се отнася до заглавието, Иване, ние го разисквахме още далеч преди да излезе самата книга, но сега съм твърдо убеден, че то наистина не само е подходящо, но събира в себе си всичко, което внушава книгата, не е случайно и носи целия и публицистичен и човешки заряд, за което ти се покланям.