За "Притча за пшениченото зърно" и нейния автор: откъс от книгата "Попътни отломки" на Христо Маринчев
Твърде скоро […] отделът бе оглавен от Иван Ангелов. Човек израсъл с книгата, който не е попаднал случайно в журналистиката, а след завършването на специалния за тази професия факултет към Софийския университет. Изключително любознателен и начетен, бих казал ерудит, неговата сила не е в оперативните жанрове, които пълнят печата всекидневно, а в тежката артилерия на професията – публицистиката и есеистиката.
Иван съчинителства още като ученик, войник и студент. Стотици са публицистичните и есеистичните му изяви в печата и в радиото. Но поради прекалена самовзискателност не е сварил да събере и подреди своя книга. Престраши се едва след промяната през 1989 г. Скромно томче от по-ранни негови поетични и прозаични изяви.
Интересен е замисълът на издадената му наскоро книга „Притча за пшениченото зърно". Представени са разсъждения за предишни негови публикации върху основата на сегашните обществени отношения и всекидневната им интерпретация в журналистическата продукция. По този начин авторът достига до непреходното в човешкото битие.
Когато чета написаното, обхваща ме чувство за малоценност поради неравностойното ми общуване с него. Той ми поднася мисли и съждения чрез понятия, а аз не мога да вникна в същността им, тъй като мисля и разсъждавам в думи и изречения.
Според мен книгата му се родее с есетата на великолепния философ и публицист Исак Паси. Само че Иван Ангелов е ангажиран по-непосредствено с живота.
В духа на днешното време Иван владее в доста висока степен компютърната технология. Като приятел е предан до болезненост. На него винаги може да се разчита без никакви резерви. Освен ако забрави обещаното, което е признак за гениалната му разсеяност.
Из книгата „Попътни отломки” на Христо Маринчев, издателство Ваньо Недков, София, 2011 г.