КСЕНОФОБИЯТА – СТИГМАТИЗИРАНЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ
Монография
Съдържание
ПРЕДГОВОРчаст Първа
Ксенофобията: различните подходи на обяснение
1. Възникване и динамикана понятието ксенофобия
2. Етноцентризъм и ксенофобия
3. Ксенофобията и митътза расовото превъзходство
4. Бежанците и имигрантите – неканените гости
5. Културни различия и ксенофобия: мултикултурният подход към проблема
6. Идеята за междукултурната комуникация: теоретична интерпретацияипрактическа приложимост
ЧАСТ ВТОРА
Политиките за противодействие на расизмаи ксенофобията: съдържание, субекти, ефективност
Концептуално въведение
1. Генезис и историческо развитие на политиките за противодействие на расизма и ксенофобията
1.1. Решения и документи на ООН
1.2. Политики на Европейския съюз
1.3. Политики на национално равнище
2. Миграция, сигурност и ксенофобия
Релацията „миграционен натиск – ксенофобия”
Изследване на случай: миграция, ксенофобия и гранични огради
3. Миграция и ксенофобия – политиките в български контекст
4. Някои теоретико-методологически проблеми при оценката на политиките за противодействие на ксенофобията и сродните явления
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ксенофобия и мултикултурализъмили накъде се е запътила Европа
ЛИТЕРАТУРА
Предговор от Светослав Терзиев
Като анекдот се разказва, че знаменитият съчинител на далечни пътешествия Жул Верн е плавал истински само в мастилницата си, защото в битието си се е въртял все около родната Франция и в близки държави от Западна Европа и Северна Африка. Дончо Градев и Александър Маринов предлагат задълбочено изследване на социалните реакции към миграцията на големи групи хора, без да са се гмуркали лично в дълбините на емигрантския живот. Затова вместо да разказват собствени преживявания, съпоставят чужди наблюдения, стари и нови трудове, документи и статистики, които ги водят към обобщения за злободневния социален феномен – ксенофобията.
В първата част на книгата „Ксенофобията – стигматизиране на различните” Дончо Градев продължава разсъжденията си от последната си монография „Стигма и личностна биография” (2010 г.) и честно признава дефицита на личните преживявания в тази материя. Затова разчита на чуждите истории, като показва тънка способност да вниква в тях и да ги осмисля: „Публикациите в тази област са високо ценени, защото звучат правдиво и убедително – в тях стават видими конкретните човешки конфликти, преживяванията и съдбите, които могат да се преоткрият в живота на много хора от даденото време. С други думи, биографичните проучвания са инструмент за достигане до реалния човек, а не до „заменянето” му с различни равнища на статистическата му репрезентация.”
На читателите с известен опит от контакти с чужденци книгата дава ориентири, които им помагат да тръгнат от нейните обобщения към собствените преживелици, за да преценят дали са верни констатациите на авторите, а и техните собствени наблюдения. Живял съм и съм работил седем години зад граница като кореспондент на БТА (4 години в Индокитай и близо 3 години във Франция), пътувал съм като журналист и турист в десетки държави, срещал съм се с много чужденци в България и съм изненадан, че собствените ми впечатления съвпадат така точно с изводите на Дончо Градев и Александър Маринов. Ето няколко примера:
В средата на август 2010 г. френското посолство в София ми се разсърди и четири години ми показваше, че съм нежелан гост, въпреки че до този момент поддържаше с мен близки отношения. Причината бе, че публикувах във в. „Сега” статията „Комунизма ли да върнем заради ромите?” Написах я по повод започналата кампания на президента Никола Саркози за масово експулсиране на български и румънски роми след негова реч в Гренобъл срещу нежеланите пришълци от двете новоприети държави в ЕС. Той искаше България и Румъния да намерят начин да задържат на своя територия ромите си и да не ги пускат да шетат из Европа, където създават познатите и в родните си страни битови проблеми. Но като европейски граждани те имат право на свободно движение в ЕС и България не може да ги спре. Освен това Европейската конвенция за правата на човека постановява, че „всеки човек има право да напусне всяка държава, включително и своята”. Фактически Франция искаше нещо невъзможно от България – да въведе режим като при социализма – с изходни визи, чрез който сама да спира на границата свои граждани, ако някъде не ги харесват. И да си изпроси по този начин осъдителни присъди както от съда в Страсбург, така и от съда на ЕС в Люксембург.
Френските дипломати ми се обидиха, че съм употребил думата „депортиране” на роми. Същата дума използваха много медии в България и чужбина. В българския тълковен речник нейното значение е обяснено като „принудително наказателно изгонване от страната на лица от постоянното им местожителство или на нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава”. Точно това правеха френските власти по отношение на ромите под предлог, че те нарушават европейското законодателство и обществения ред, защото пребивават на чужда територия повече от три месеца, без да са получили право на постоянно жителство.
В писмо до в. „Сега” френският посланик Етиен дьо Понсен и италианският му колега СтефаноБенацо написаха сърдито: „Връщането на някого в родната му страна едва ли може да се разбира като „депортиране”. Думите имат определен смисъл. Трябва да се отнасяме към тях с уважение, което авторът не прави.” Вестникът публикува писмото изцяло, но си запази право за нова статия по темата и тя не закъсня. В нея отбелязах: „Прави впечатление възмущението на посланиците от думата „депортиране”, която ги кара да мислят, че вестникът сравнява политиката на Никола Саркози с нацизма. В действителност тази дума, която на френски език поражда реминисценции за нацизма, на български език е синоним на експулсиране и няма обидно значение. Подведени от думата, посланиците насочват мислите си към миналото и се чувстват обидени заради националната си чест, вместо да вникнат в предложението на вестника за търсене на решения на ромския проблем отвъд доказано неефикасните методи.”
Британците, също като българите, нямат историческа вина за депортациите през Втората световна война и затова спокойно употребяват тази дума, когато говорят за нечие изгонване от страната. Една и съща дума на български и английски не дразни българите и англичаните, докато на френски вбесява французите. Проблемът не бе в думата, а в националната памет. България е спасявала, а не е депортирала своите евреи (друг е въпросът за евреите от окупираните земи), както и Великобритания не се е покрила с исторически срам заради колаборационизъм с нацистите. Обясних на френските дипломати, че когато пиша на български за българската аудитория думата не означава точно онова, което би значела на френски за френска аудитория, и сложих точка на спора си с тях. Останахме с ледени отношения, но след година Европейският парламент присъди награда на тази статия като национален победител в категория „Печат”, която получих в Брюксел от председателя на ЕП ЙежиБузек.
Тогава за първи път си дадох сметка, че в единна Европа, където споделяме общи ценности, нямаме единна мярка за добро и зло. Натрупванията в националната памет са толкова трайни, че деформират общите принципи, обличани в доста фалшива понякога политическа коректност. Градев и Маринов отделят значително място на политическото лицемерие, което крие дълбоко вкоренената ксенофобия, потискана през следвоенните десетилетия в името на взаимната търпимост между народите. Но те разкриват и механизма, който при определени условия събужда вражда. Чудел съм се защо французите, които са толкова възпитани и любезни хора, които се усмихват приветливо по какви ли не поводи, които казват „добър ден” на влизане в асансьора и „довиждане” на излизане, биват описвани от български студенти или имигранти като надменни, груби и негостолюбиви. Докато съм работел там, не съм имал такива неприятни усещания. По-късно си дадох обяснение и книгата на Градев и Маринов го потвърдиха.
Аз съм живял във Франция като кореспондент и през цялото време съм бил възприеман като чужденец, който не възнамерява да се прави на французин и всеки момент може да си тръгне. Не съм се съревновавал с никого от тях за работа, за социални помощи или за каквото и да било друго, защото съм получавал заплата от българската медия, която ме бе командировала. Затова са ме възприемали по-скоро като турист, а не като заселник, и са ме удостоявали с гостоприемство. В ученическите и студентските среди отношенията са по-директни, там има съперничество и затова децата на чужденци или децата от чуждестранен произход често се чувстват потиснати или дискриминирани. Същото е отношението и към имигрантите, които полагат усилия да си намерят постоянно място в чуждата среда.
Без да са изпитали върху себе си сблъсъка с неприемаща ги общност, Градев и Маринов дават добро обяснение: „Чужденецът сам по себе си не е заплаха за никого, но той става заплаха, когато е в дълготраен досег с новото за него общество. Чужденецът е свързан с ксенофобията, когато от позициите на местните хора, се възприема като натрапник... по-скоро при нарушаването на разделителната линия между отдалеченост и близост, между временно присъствие и уседналост... Отказвайки да приемат прекратяването на разрешения временен престой, превръщайки временния си статус в непредвидено усядане, те (чужденците – бел. СТ) придобиват чертите на „разделителна неопределеност” – какъвто е случаят и с неканените ромски групи.
Авторите чувстват, че това не е достатъчна причина за колективна омраза и задълбочават анализа си. „Конкуренцията за достъп до ограничените ресурси поражда междугрупов конфликт... В малки размери имигрантските вълни и бежанците обикновено не се приемат като заплаха. Ако дадено общество е икономически стабилно, чуждите елементи не са посрещани с ксенофобски настроения. При тези обстоятелства приемането на чужденците дори се счита за морален жест, за благородно отношение към страдащите, търсещи състрадание и закрила. Ксенофобските реакции се появяват тогава, когато бежанците и имигрантите са в такива мащаби, че придобиват смелостта да налагат свои искания и правила, несвойствени за приемащата страна. Тогава се появява заплахата за статуквото и първоначалното гостоприемство се трансформира във враждебност.”
Някой би казал: нищо ново, авторите са забелязали как в тази сфера действа първият закон на Хегеловата диалектика за количествените натрупвания, които водят до качествени изменения. Може и така да е, но смисълът на всяко изследване е да надгражда в новото изучавано поле съществуващите вече знания, а не да ги преоткрива, като започва от нулата. В науката няма място за „червени кхмери”, които да изтребват грамотните, за да повярват останалите, че са носители на истини от последна инстанция. Преди 35 години видях с очите си в обезлюдения Пномпен какво означава принципът „да започнем начисто”. Все едно беше паднала неутронна бомба: имаше всичко – сгради, улици, пазарища, дори кралският дворец с всичкото злато в него стоеше непокътнат (червените кхмери бяха отменили парите и за целта просто бяха взривили банката, като около нея се търкаляха купища книжни пари на стария режим на ЛонНол), но нямаше хора.
За своята научна цел Градев и Маринов имат нужда преди всичко от хората, за да разберат откъде възниква омразата между различните групи, дори когато няма лични причини за вражда. Те препращат към наблюденията на американската социоложкаМейбълБерезин в „Ксенофобия и новите национализми”, където тя пише: „Ксенофобията не е само страх и омраза към чужденците – тя се приема и като негативно отношение към различните. В този смисъл Березин посочва, че: „Ксенофобията е страх от различното, въплътено в индивиди или групи.”
А сега за сравнение нека видим какво смята един български „учен”, макар и не социолог, а математик. На 25 март 2016 г. проф. Михаил Константинов заяви пред телевизия Би Ти Ви за бежанците: „Срещу нас имаме хора от друг биологичен вид. Те са възпитани по съвсем друг начин, с друг вид ценности, ако изобщо може да ги наречем ценности, и са дълбоко идейно мотивирани. Те ни презират, разбирате ли какво значи това? Презират ни, защото ние сме слаби, никакви, те ни убиват, а ние им даваме меченца... Това е все едно да отидете в гората и да ви ухапе вълк – ще му се сърдите ли?... Друг биологичен вид иска друг вид отношение.”
Това изказване е направено, въпреки че България не е залята от бежанци, защото малцината, които стигат до нейна територия, минават транзит на път за Западна Европа. Следователно професорът не е имал причина за изпускане на нервите, което да смекчи основанията за странните му думи. Просто такава му е нагласата към различните. Не искам да поставям социолозите – автори на книгата, в конфликт с математика Константинов, но ето какъв цитат привеждат те от Милтън Бенет, взет от неговата книга „Как се става междукултурно компетентен”: „Ако другите не са „толкова хора” като нас, не би представлявало проблем да ги поробваме и експлоатираме; във всеки случай не би било по-осъдително, отколкото да „експлоатираме” впрегатни животни. А от възприемането на другите като „полезни животни” до определянето им като отвратителни червеи или насекоми има само една крачка, водеща до идеята за оправдаване на геноцида или етническото прочистване.” Трябва да сме благодарни на Градев и Маринов не само за техните разсъждения, но и за техния прочит на чужди книги, направен за наше улеснение.
Интересни са техните наблюдения не само върху сблъсъка на култури и интереси между имигранти и коренно население, но и между имигранти от различни поколения. Те дават за пример положението в Съединените щати, които са типична имигрантска държава. Там „афроамериканци, чиито предци са били доведени в Америка като роби, гледат като на чужди новопристигналите афроамериканци”. Но трябва да отбележа, че същото е положението и в класически национални държави – например във Франция, където твърде парадоксално ксенофобският Национален фронт на Марина льо Пен разчита на имигрантите като важна електорална опора. Нейната партийна централа се намира в парижкото работническо предградие Нантер, където улиците носят имена на комунисти и антифашисти. Уж Националният фронт е крайнодесен, а е свил гнездо в работническите среди – ето ви втори парадокс. Но няма нищо ненормално. Работниците, включително имигрантите от по-старите поколения, възприемат новопристигащите имигранти като заплаха за работните си места, защото новите са готови да получават по-ниски заплати и не са претенциозни към условията за работа и живот, но освен това поради своята бедност се явяват конкуренти и за социални помощи, което още повече влошава положението на маргиналните слоеве, посочват авторите на книгата. Марин льо Пен постигна небивал политически възход именно защото се отказа от твърде видимата ксенофобия на баща си Жан-Мари льо Пен, който палеше омраза срещу всички имигранти. Тя ги раздели на стари и нови (старите са добри, новите са лоши) и за да докаже, че прави радикален завой, изгони баща си от партията, създадена от него и минала под нейно ръководство с негова благословия.
Ксенофобията се храни от омраза към чуждото и различното. Означава ли това, че имигрантите мразят по същия начин обществата, в които желаят да се установят? Градев и Маринов насочват погледа ни и от такъв ъгъл: „Противоречивите представи, споделяни от местните хора, често поставят имигрантите в ситуация да отговарят на взаимно изключващи се очаквания... например, че имигрантите се възприемат като заплаха за местното мнозинство, ако се справят добре (защото се акцентира върху факта, че отнемат професионални и образователни възможности от местните хора). От друга страна, когато се говори, че имигрантите се нуждаят от помощ чрез различни социални услуги, те са обвинявани, че са готованци и представляват бреме за приелото ги общество, неблагодарници, искащи да живеят наравно с тези, които ги възприемат за чуждо тяло в обществото”, пишат те и потвърждават извода и на други автори, че „дискриминацията е реалност за мнозинството от имигрантите и ксенофобията има разрушителни последствия върху тяхното психично здраве”. Изводът е много точен и той може да се подкрепи от всеизвестната истина, че няма весели емигрантски песни.
Да си спомним Вазовата повест „Немили-недраги”, с която се свързва ранният етап на модерната българска литература. Българите отдавна имат социален опит в емигрантския живот, който придоби драматични измерения през последните две десетилетия, защото една четвърт от населението избра да напусне родината си и да търси по-добър живот сред други народи. Тези хора не са зарязали родината си от добро, както и не биха могли да са особено щастливи като първо поколение емигранти. Как те се справят, как преодоляват реакцията на отхвърляне? Други народности имат стари традиции да създават диаспори в чужбина и да пренасят своя свят на чужда територия – такива са араби, китайци, евреи, виетнамци, арменци и пр.
Никъде обаче не се говори за български диаспори, макар че емигрантската вълна след 10 ноември 1989 г. отнесе в чужбина над 2 млн. българи. Очевидно те са твърде адаптивни (освен ромите), защото се вписват незабележимо в чуждите общности. Несъмнено не търсят конфликти и се нагаждат. Градев и Маринов разглеждат и противоположното на ксенофобията явление – чуждопоклонството. Те не твърдят, че българите по природа са чуждопоклонници, но дават определение, което всеки може да съпостави със собствените си наблюдения: Чуждопоклонството е „преклонение пред чуждото и пренебрегване на своето. Да си чуждопоклонник означава в моралнополитически смисъл да си приспособенец, конформист, човек без свое лице.”
Много българи зад граница живеят с мисълта, че са просто гурбетчии и че някой ден ще се върнат забогатели. Те поддържат връзки с близки и познати, правят си български кътове – кръчми, училища и медии зад граница, дори продължават да настояват за участие в обществения живот на родината си, както пролича при споровете през пролетта на 2016 г. за промените в Изборния кодекс относно гласуването в чужбина. Нищо странно според авторите на книгата: „Дълго време пришелецът подрежда в новото си пространство предметите от родното място. То се появява в спомените и сънищата му. Когато „домът” престане да доминира в съзнанието на чужденеца, той вече е направил първата стъпка на социалната си адаптация към новата среда... Пълната психична преориентация е почти невъзможна за първото поколение бежанци и емигранти – тя става реалистична в съзнанието на следващите поколения.”
Имигрантът фактически се изправя пред две възможности: Да признае, че се е разделил завинаги с родината си, и да приеме съдбата на немил-недраг пришълец от първо поколение, или да се върне в България. Завръщането обаче също е болезнено, защото усещането е все едно да се върне от града на село, като признае с подвита опашка, че е бил неудачник. „Повечето авантюристи страдат от наивното мислене, че всяка промяна е положителна и че е винаги в тяхна лична полза, пишат Градев и Маринов. Те просто вярват на късмета като в телевизионна лотария.” Затова са склонни към „фалшиво приспособяване, за вид социална мимикрия... Доверието на средата може би е необходимо да се спечелят бързи пари; някои объркани мечтатели целят да сключат брак; да ползват социалната система, за да получават помощи; да извършват измами спрямо доверчиви хора в чужбина и после – обратно към родното място”. Но „завръщането на неуспелия е съпроводено с болезнени преживявания, предизвикани от загубата на житейски смисъл”. Тук авторите на книгата сякаш ни пускат чудесната песен на Далида за ДжиджиЛ’аморозо – Обичания Джиджи, който безславно се връща в Италия след имигрантска мизерия в САЩ.
Много интересни са наблюденията на двамата автори над политическото лицемерие в демократичните общества, където борбата с ксенофобията не стига по-далеч обикновена имитация за пред чужди очи. Призивите за интеграция на чужденците и за мултикултурализъм не доведоха до съществена промяна в обществените нагласи, защото само потиснаха негативната енергия колкото да отложат експлозията. Неслучайно предградия като Моленбек край Брюксел и Сен Дени край Париж са се превърнали в развъдници на расова омраза и войнствен ислямизъм. Традиционното местно работническо население там постепенно ги е опразнило и ги е отстъпило на северноафрикански арабски общности. Ако пътувате с метро или с друг градски транспорт от центъра на града натам, постепенно ще усетите как от Белгия и Франция навлизате в Магреба, само защото се сменят пътниците на спирките. Накрая ще слезете сякаш в друга държава, където може съвсем да не попаднете в радушна среда, макар и да гостувате само като турист.
Такова усещане изпитах неотдавна в Сен Дени, където посетих катедралата, в която са погребани повечето френски крале. В късния следобед, когато тя затваряше, реших да се отбия от журналистическо любопитство до сградата на комунистическия вестник „Юманите”, която е архитектурна забележителност, защото е проектирана от прочутия бразилски архитект Оскар Нимайер. Естествено, беше изоставена и потънала в графити и бурени, а редакцията, както разбрах, се бе преместила в някакви апартаменти близо до „Стад дьо Франс”, защото както повечето медии по света и тя бе изпаднала в тежка финансова криза заради настъплението на интернет. Докато правех снимки, бях обграден от мургави младежи, които искаха да знаят какво правя в техния квартал и защо нося фотоапарат. Чувстваше се тяхната враждебност и при първия несдържан жест или дума от моя страна щяха да ми дадат да разбера къде ми е мястото, макар че сценката се разигра недалеч от кметството. Побързах да се шмугна в спирката на метрото, където имаше видеокамери и никой не посмя да ме последва.
Прави са Градев и Маринов, когато отбелязват, че „мултикултурализмът е широко поддържана концепция, но в последните десетилетия практиката показва, че е ненадеждна и не довежда до очакваните резултати... Мултикултурализмът все още не е преодолян – крепи го феноменът „културна привилегия”, характеризираща властовата позиция на обществата, налагащи правилата на световния ред.” Така е, дошло е време да се запасяваме с търпимост. Ксенофобията е родила ксенофобия от другата страна на уравнението точно по законите на физиката за действието и противодействието.
Затова няма как да не се съгласим с извода, че „за разлика от много негативни явления в човешкото общуване, които се ограничават и дори изчезват под натиска на обществения прогрес, ксенофобията не само че не отмира, но се трансформира в новите национални и междугрупови отношения. Дори и беглият поглед към динамиката на съвремието показва, че ксенофобията ще остане задълго критичен социален проблем.” Тъжен, но верен извод, който изисква да не търсим лесни решения, а да продължим да се вглеждаме в себе си и другите, за да намерим поне минимална търпимост за оцеляване. Иначе трябва да приемем тезата за война на цивилизациите с всички унищожителни последици, които са добре познати откакто свят светува.
Светослав Терзиев
blog comments powered by Disqus
Фльорир > Книги > Разни > Дончо Градев и Александър Маринов