Поетът Сергей Шелковий е сред изтъкнатите представители на съвременната рускоезична поезия. Своеобразното му присъствие в националните литератури на Украйна и Русия, белязано с особените знаци на творческата индивидуалност, художествените открития и стремежа към славянско единение, е пример за това колко сложен и стръмен е пътят към голямото изкуство, към сътворяването на непреходната красота, на която трябва да се служи винаги и докрай.
Раздвоен между науката и поезията, Сергей Шелковий съумява да проникне до сърцевината на човешкото битие. С виртуозно овладяване на стиха, с динамиката на поетиката, иронията и сюрреализма, с уменията за сложна и многопластова метафоричност да разкрие пред нас пространния тематичен хоризонт на човечността. Да се наслади на великолепието на живота, но и да сподели с нас тревогите си за настъпилото отчуждение, да разкрие величието на историческата памет и стихийната лудост на новите времена. Но и сред абсурдния свят, в който живеем, поетът е обречен да търси все нови и нови надежди.
С удоволствие превеждам стиховете на моя приятел Сергей Шелковий. Впечатлен съм от точния му поглед към красотите и тежненията в моята родина България:
Аз пак съм тук. България-сестрица,
сияе с черновежда красота.
Върти се обръчът на воденица,
цвърчи златиста мръвка на жарта.
Горещ зенит. Но сенчеста черница
в палатката преплита пъстрота.
„С Орфей и арфата му пеят птици!” –
над залива ечи от сутринта.
О, Тракия! Отново идвам тука,
черви се пак на чеверме овен
над въглищата, в кръчмата базуки
звучи; не съм пиян, опиянен
от карнобатско вино, запленен съм
от влюбения свят на твоя рай,
простор на Демокрит. Повява мента,
смокинята на млад безкрай ухай…
И когато с него сме сядали на чаша червено вино, сме разговаряли за поезията в живота ни. И сме търсили не политическите аспекти на връзките между нашите страни, а поетичните измерения при контактите на великите култури на Украйна, България и Русия.