Александър Миланов, 1981г.: Силен заряд на емоционална енергия, категоричност на позицията, експресивност и метафоричност, а нерядко и драстичност на изказа – това са може би най-характерните черти на Емил Рупел като поет...
Иван Радоев, 1978 г.: Щом може смехът да се “спука като топка”, щом може багерът да “захапе хоризонта” и щом някой казва:
„Разперили ръце,
две мънички звезди
въртят телата си, очите си
и търсят орбита...”,
това значи, че си имаме работа с поет, и то поет зрял.
Последен миг –
и стихна в здрача моят дом.
Един секретен ключ
пошушна нещо на вратата си,
обърна се кръгом –
и звънна, както казват, патосът
на релси и бразди.
И пак като преди
изсвири старата ми гара.
Дойде мигът
на моя коловоз.
Сега камбанката гори,
със всеки звън изгаря –
от първия сигнал
до сетния въпрос.
И все ме вика нечий морз.
Очите ми отново стягат гайки.
Какво ще чукам – здрава е оста.
Не ми остава време да се вайкам...
Това купе, раззинало уста,
поема звезден миг от вятъра.
И аз съзирам как
наравно с мен пътува светлината,
задавена от тъмен грак.
Прибягва светлината под прозореца –
от моята душа ли скочи тя?
Заляга и опипва всеки корен,
опипва всеки трепет на пръстта,
навлиза в оня миг непримирима,
където изгревът кърви вгорчен.
И няма милост! Хирошима
не може да заръби в мен!
Пътува моят миг.
И буден, и заспал,
полуленив, полуревнив –
във всеки такт ще бъде цял,
във всеки тласък – жив.
И жив, и цял, и винаги обречен
на нечий морз, на свой камбанен вик.
От миг до миг бушува цяла вечност,
довиждане – до следващия миг!
