Няколко изречения за тунела
Зад ухото ми – четка с котешки косми. В ръцете ми – лоши карти. Тръгвам. Към съседния град. Пред мен е тунелът. Пред входа му – фабрика за погребални костюми, пред изхода му – библиотека. Влизам в тунела. Прескачам прага на ясните закономерности, минавам край скелет на неандерталец, после се приближавам към граничната полоса между абсолютния ред и абсолютния хаос. Следвам невроните в собствения си мозък, но ме пресреща черен ангел, който ме докосва с крилете си. Кръвта ми се разпуква като цвете, а невроните ми се разпиляват сред тунела. Вървя по Млечния път. Вече съм там, където небето и земята се разделят...Стопи се мисълта ми. Пуснах кучетата по следата, открих загадката, но не мога да я разгадая. Писал съм десетки предговори и следговори на чужди книги, но когато трябваше да обясня какъв е цветът върху раните на мъжете и какъв е вкусът върху устните на жените в моята книга, думите ми изчезнаха. Така преди 4 десетилетия бях запецнал на четвъртия куплет на едно младежко стихотворение. За първия ред бях решил, че ще завършва с „тичаме”, а на края на втория ред бях заковал „тече”. Следващите два реда ми бяха ясни: „Ти си онова момиче, аз съм онова момче!”, но не можех да реша накъде тичаме и какво тече. Наскоро открих липсващите думи и довърших стихотворението, но поантата се превърна в сглобка между два различни пъзела и стихотворението вече не е младежко. Не го включвам в „Тунелът”, нека доузрее. Може би в следващата стихосбирка, ако надживея страховете си. Но сега времето изтича, а не ми помагат нито геометричната логика на живота, нито поетичната антилогика на тунела. Книгата отдавна е готова за печат, но първите 4 страници си стоят празни. Вече няма и за кога да ги пиша. Лежим в леглото с красивата дъщеря на хан Тервел, който след малко ще отсече главата ми.
Какъв е този тунел? Не е тунелът под Витиня, не е 50-километровата връзка под Ла Манш между Франция и Англия, не е 103-километровият проход под Беринговия проток, който ще свърже Чукотка с Аляска. В книгата не става дума за подземни или подводни съоръжения за физически комуникации. Не е и тунелът за рекомбиниране на молекули от изследователските лаборатории на IBM, не е тунелът към отвъдното от спомените на възкръсналите, не е тунелът към черната дупка, от който тръгват пътища към други измерения и алтернативни вселени. Не е това, не е онова, какво тогава, по дяволите, е този тунел?
Тунелът е равновесието между енергията и асиметрията в творчеството, тунелът е мъглата в нашето подсъзнание, сред която сенките се материализират в структури. Тунелът е престъплението да пишеш поезия, тунелът е танцуващата сред пламъците на свещта балерина на Салвадор Дали, тунелът е загадката, събрала заедно Орфей и Евридика, Персей и Медуза. Тунелът е детеродният орган, преходът от вечността между зачатието и раждането към мига между живота и смъртта. Тунелът е границата между нормалния свят и антилогиката, разстоянието между прекалено малката промяна и прекалено голямата промяна, умението да се приближиш плътно до хаоса, но без да се разпаднеш.
Тунелът е метафора за тайнството на мисълта и за дълбочината на творчеството. Всеки си има своя тунел. И глухият композитор, и слепият художник, и лудият поет. В зависимост от това доколко се е приближил до границата на хаоса – бойното поле, сред което воюват старото и новото, един сади цветя в градината на тунела си, а друг го заселва с получовешки, полуживотински твари, с които разделя кръвта си. Най-трудното, след като научиш законите на тунела, е да извървиш пътя между уликата и извършителя на престъплението, т.е. да намериш своя собствен цвят в дъгата на интелектуалното разнообразие и да откриеш баланса. Можеш да вярваш в сложността на света, можеш да смяташ, че светът е елементарен, можеш да виждаш света като огромно кълбо с преплитащи се намотки от ред и безредие; можеш да целуваш ближния или да отхапваш главата му, но при всички случаи хаосът, балансът и перспективата, от която наблюдаваме живота, са най-важните съставки в екосистемата на тунела.
Вървя сред лабиринтите на тунела и търся решението на загадката. Млечният път събира невроните ми и небето вече има друг цвят. Край мен свещенодействат лъскави души и прашни души. Душите на патрициите отмиват прахта от душите на прашните души. Махам им за поздрав и продължавам, после откъсвам дребен плод от дървото на познанието и се спирам пред някаква кръчма. Влизам. Около огромна маса са насядали моите мъртви приятели поети. Сядам при тях и напълваме чашите. „Прегрешихме ли” – питат от съседната маса. „Никой не може да запази съвестта си чиста, ако не е прегрешил!” – отговарят моите мъртви приятели поети. „Няма такова нещо!” – отсича сервитьорът, но аз не съм съгласен: „Липсата на доказателства за даден факт не доказва липсата на факта!” Кучетата отново тръгват по следата, а аз ги следвам. Срещам Сафо и Омир, Кабир, Данте, Шекспир и Бокачо, а също Петрарка, Вийон, Гьоте и Рилке, Бодлер, Верлен, Аполинер и Марти, а също Пушкин, Маяковски, Пастернак и Ахматова, Вапцаров, Лилиев, Далчев. Отдалечавам се от абсолютния ред, приближавам се към абсолютния хаос. Вече не се опитвам да пиша, опитвам се да рисувам. Тунелът се извисява...
В тази книга включвам част от последните си 45 години. От произволно изскочилите от времето 113 поеми, стихотворения, фрагменти и стихограми, които „Тунелът” разбърка под сводовете си, 73 са по-нови, а 40 са по-предни. Някои са добри, други са по-слаби, а трети са си направо храна за копрофаги, но нали човек трябва да изиграе и лошите си карти. Аз съм комарджия. Голяма част от живота си прекарах над зелената маса и се научих да губя. Знам, че в поезията нищо не е на заден план, но не приемам това съждение като догма, затова задрасках доста месеци и години лутане сред тунела и съм съвсем близо до мисълта да задраскам всичко. Последните си неща измъкнах от стотина дни на 2007-а; това, което ме накара да се върна към по-ранните си опити, бе фактът, че през годините на моята младост написах ужасяващо количество стихове и днес, когато музата ме спохожда по-рядко, гледам със завист към тези розови, черни и какви ли не още периоди.
Днес кучетата са изморени, оредяха котешките косми в четката ми. Все по-често влизам в тунела, но все по-рядко ме целува красивата дъщеря на хан Тервел. Колкото до загадката, все още не мога да я разгадая, въпреки че потърсих помощта на Огюст Дюпен, Шерлок Холмс, Сам Спейд, Филип Марлоу, мис Марпъл, инспектор Мегре, Питър Уимзи, Еркюл Поаро, Авакум Захов, брат Уилям от Баскавила и Майк Хамър.
Може би е време да си остана в тунела. Време е времето да лакира черепа ми. Затова обикалям от град на град, от библиотека на библиотека. За да унищожавам своите стихосбирки.
Красимир Георгиев