ВРАТА ЗА АДА
Роман
Откъси
Това невероятно желание да скоча от трема и като дядо Никодин да кръстосам ръце под черницата напоследък често ме навестява. Не колкото в първите дни, ала все по едно и също време, привечер, когато гъстосините библейски сенки нападнат рудината и старият римски път затаи дъх в очакване на поредната птича крамола. Имам сто причини да го изпълня и сто – да се откажа, между тях е рожденият ми ден, той съвпада с деня на дядовата смърт, тридесет и девет дни дотогава, толкова нощи, или деветстотин тридесет и шест часа, значи петдесет и шест хиляди сто и шестдесет минути, над четири милиона и двеста хиляди удара на сърцето. Всъщност не знам дали ще смогна като дядо. Той завързал „брадата“ на купена и слязъл според леля здрав и читав. Според вуйчо, който му подавал снопите, на два пъти залитнал по-бял от стената. За последно рекъл: „Дотука, Раде.“ Рад е баща ми, но вуйчо се въздържа да го споменува. И леля се въздържа. На езика им един дядо Никодин. „То човек не знае – вика леля, – ама Господ Си го взе праведник същи.” Пък вуйчо: „Бе, то се види, само него дето го няма.“ Праведник или не, крива дума не са му натрапили, а и той, с този честит завършек след деветте години митарства по железопътните трасета на Северна Дакота, надали е достоен за по-малко...Такива мисли се въртят из главата ми всеки път, когато изляза на двора или, като сега, се захвана с черничевото коренище, дало живот на млада фиданка край оградния зид. Тя е моя грижа и, признавам, моя слабост след пълния набор градински инструменти по каталозите на „Гардена“. По-голямата част закупих във фирмения салон на „Шипченски проход“ – близо е до министерството и само на две преки от студиото, където вампирясвам подир толкова години зад граница. Половината сечива (вуйчо ги нарече така с мъничко високомерие и блага завист) няма скоро да ми послужат. Но моторната косачка ще опитам още утре. Просто изгарям от нетърпение да си поиграя на начинаещ фермер. Вуйчо ме насърчи с едва-едва загатната усмивка: „Друго си е, като речеш фермер, все едно американец. То аслъ Колорадо ни е кусурът, тъй викаше дядо ти, който вършал из онази щатска пустош.”
В очакване на първите вечерни сенки подминавам нов ластар, питам се дали да го завардя с бодлива тел като младоката, или да му опаля няколко притки чер салкъм, както ме съветва леля. Няма според нея по-добро вардило за кози, диви зайци и ветрища от миналата през огън акациева притка. Фиданката върви добре, нищо чудно след време и корен да пусне нагоре към Билярското – семейна гробница на пет поколения биляри, преселници от Западните покрайнини. Най-отгоре почиват фараоните. Един Ован. Един Патйо. Един Радил. Под тях е дядо. На видимо разстояние – баща ми. Дистанцията се увеличава с възрастта. Всички са загърбили старата къща, държат под око младоката. Слаба надежда да остане нещо подире ти, па било и белег само. Като сянка от облак, би казал вуйчо. Като удар на копито по късна доба.
Вуйчо е философ, негова е и тази премъдрост:
– Дивото, като човека, не понася многотия. Докато живее, човек се самооблащава, белким надвземе за оттатък.
„Оттатък“ има смисъла на тайнство, което леля отказва да приеме. Тя упорито държи на своето „приживе“. Баща ми „не сколасал приживе“ да издигне паметник на дядо, както и дядо не сколасал да издигне паметник на своя баща. „Те, Билярите, са саможивници.“ В думите й няма злоба, ?време тя е станала една от нас, инак кой ще умие лицето на цяла влака, заръчвайки паметник на дядо, какъвто наистина заслужава. „Татинко си отиде без време, та не стигна до грях.“ Което означава: на него е простено, на баща ми – не. „Баща ти, генерал божем!“ Тоест намерил куража да посегне на себе си, а не се обърнал назад. Това е бреме в повече, много повече, отколкото мога да понеса. По Свети Илия дядо Никодин „повлякъл крак“, баба не дочакала Кръстовден, „то по-добре, та да не гази два пъти жаравата“, както на леля се паднало – веднъж, като взели вуйчо запас, и втори път, като „подгонили“ баща ми, тогава ученик в Промишленото. Да им завидиш и на светиите, и на празниците, че откакто свят светува по тукашните чукари нито черква се е видяла, нито параклис, а леля нарежда като права християнка:
– Боже, Боже, аз си зная какво ми е било на душицата. Баща ти доживотен, няма кой да ме отмени и напокон, Боже, да се отнесе така.
Присъдата е сурова, но не упреквам леля: като мен и тя не приема „на вяра“ официалната версия за смъртта на баща ми, и тя като мен не отхвърля докрай възможността за предумишлено убийство. Сираче от първото венчило на баба, леля не може да изкриви душата си, не може и да въздаде с лека ръка.
– Татинко ме е имал за повече от свое и на вуйка ти заръча да не му е простено, ако ме начужди.
Упрекът пада върху баща ми, той се върнал уж да потегне къщата, ала времето му стигнало колкото да прехвърли на свое име всичкия наследствен имот. Колко му е да се поддадеш на инстинкта – така леля нарича извечната човешка алчност, нищо че е генерал и в радиус от петдесет километра няма друг с неговия чин. „Нали си доведено, за нищо те нямат.“ От това ме заболя най-много. Защо го е направил? Ако е заради седемнайсетте декара земя, би трябвало да направи и следващата крачка, а той я оставил да пустее в реални граници. И заради къщата не е, при ужасната немара, която заварих. Отначало се запалил по вятърната електростанция, набавил каквото трябва, от електроагрегатите и вертолетните лопати до инвертора и гръмоотводите, след това и нея зарязал.
„Зарязал“ не е най-точната дума – станцията не само изглежда добре (трите носещи кули греят в бяло и кърмъзено), но и работи добре, захранвайки с ток цялото осветление, в това число четири градински лампи, отделно бойлер, хладилник, готварска печка, телевизор – последна дума на родната електроника отпреди четвърт век. Плюс една хидрофорна уредба, която чака изливането на каптажа. Но и това не е болка за умиране – майсторите се хванаха на бас за идущата неделя.
– Ако дните ни постигнат – предупреди леля. Защото на баща ми не са „постигнали“.
Донякъде разбирам баща си, той не е роден да робува на имот, на нищо не е робувал, освен може би на втълпената му в ранна младост представа за някакъв невъзможен свят, също толкова несправедлив, колкото и онзи, срещу който сам се опълчил. Ала как да разбера леля с нейното чувство за вселенска справедливост, щом отказа да приеме от мен същия имот?
– Аз и от баща ти нямаше да го приема – настоя тя, отправила молитвен поглед към фараоните. – Мен държавата ме е оземлила като сираче от войните, с вуйка ти за едната чест живеем. – И пак ме посъветва: – Чувай си имотеца, той не е бол и ти не си по-голям от хляба.
Така, деветдесет и втори ден, все го чувам този имот: две ниви, ливада, пасище, които внесох в сформираната наново земеделска кооперация. По-добре там, отколкото да дивее на произвола, защото и нивите, и посърналите рътлини, всичко ми е чуждо, всичко, освен овощната градина с трийсетина занемарени ябълкови дървета и, то се знае, старата къща, където се настаних и където идвам в края на всяка седмица със странното усещане, че съм бил тук, бил и пребил, преди и още преди, може би в някой друг, по-ранен живот.
Нямам обяснение за това, както и за много други неща.
Да започнем от деня на пристигането, 22 март, 12:00, толкова показваше часовникът на ръката ми, толкова бе показвал и на излизане от министерството. Дойде ми наум най-баналното, сиреч нищо не е вечно и т. н., ала часовникът продължаваше да работи, както работи сега, както бе работил във фамилния магазин на инак немладия бернски часовникар, наследил от дедите си фирмения знак „Mоерис“. Излизаше, че съм пристигнал за отрицателно време, стига преди това електронният брояч в колата да не бе заковал действителните шестдесет и седем километра. Иди след това да твърдиш, че времето не спира. Че подобно нещо може да се случи в приказките само.
Невъзможно ми е също така да си обясня защо напуснах обедната пресконференция тъкмо когато онази шумна дама с драстичното коланче от червено шевро се канеше да оповести набелязаните за уволнение двадесет и шест дипломати от кариерата. Нито как се озовах на този хребет, обрасъл с габров вършинак, стъмнен в подножието и мъгливосинкав по кривелите на стария римски път, толкова познат, колкото и зелената фараонска могила.
Давам си сметка какво говоря. Името ми не фигурираше в списъка на въпросната дама и това, дето напуснах пресконференцията, си беше най-обикновено предизвикателство. Никой, естествено, не би допуснал, че като посланик Беловеждов ще провеся ей такъв надпис на вратата: „Гладна стачка до смърт, бог е с мен, стачкувам за тържеството на Професионализма.“ Бог с малка буква, професионализъм – с главна. Но и никой, предполагам, не очакваше да ръкопляскам на масовите уволнения, така че, ако не в тоя, в следващия списък името ми все щеше да се появи. Жалко, трябваше да връча оставката си лично на Червеното шевро, вместо да я подхвърлям на нищонезнаещата и всичкоподозираща секретарка, това накърни самочувствието ми на първолак, който познава буквите, а не може да стъкми две срички в прилична дума.
До същия извод бе стигнала и телевизионната топрепортерка – нито момче, нито момиче, такова едно същество с целомъдрено бяло палтенце, закопчано благопристойно до последния илик. Тя изстреля към мен цял словесен откос, в смисъл: не е трудно да се държиш като великан, щом насреща ти стоят лилипути, каква оставка, защо оставка, просто си нетърпелив до новия мандат, я в Канбера, я на Сейшелите, всеки случай не в Рим и не в Лисабон. „Е, предавам се – вдигнах ръце. – Само кажете какво да призная. В заговора срещу папата не съм замесен. Не съм бил и на мистериозното парти в градинката на господин Свечников за вечерна медитация с четиринадесетия Далай Лама.“ Сянка на раздразнение прекоси богородичното й лице. „Беше с покани – и така нататък, колкото да ми отнеме предимството за настъпление. – Тесен кръг...
– Инак нямаше да е толкова загадъчно. Съвременна тибетска музика, ритуален огън, бели картончета, тайни послания. Чудесен купон за ексдепутати и амбициозни репортерки.
– По-скоро нестандартен, ако нямате нищо против.
– А трябва ли да имам?
– Е, не бяхте между поканените.
– Бях, и то сред първите петима, тъй като единствен имах привилегията да бъда представен на Негово Светейшество в Осло на Нобеловата церемония. Това, надявам се, обяснява някои неща. Освен ако не желаете да минем към поредното нашествие на Адвентистите от Седмия ден, а защо не и на световния евангелизатор доктор Палау. Или на пастор Питър Юнгрен, когото познавам лично от Канада.“
Не се стърпях и погледнах леките кожени ботушки отдолу нагоре, тя ги поклащаше с удивителна небрежност, а бялото палтенце продължаваше да развява абсурдната си червена подплата. Мигът, в който спрях поглед на тези ботушки, силно ме развълнува. Почувствах се страшно уморен – от себе си, от нея, от назидателния тон, с който бях я поставил на мястото й. После съвсем в моя стил, изненадващо и безцеремонно, реших да отложим разговора. „За друг път – рекох, – в по-подходящо време.“ „Както обичате – отвърна, след това се засмя с нейната безкрайно снизходителна усмивка. – Но не мислете, че „друг път“ няма да има, нека си спестим взаимното неудобство. Когато и да е, ще ви засека и тогава, обещавам, няма да се отървете нито с папата, нито с Далай Лама.
– Благодаря – отвърнах с тон, достоен да подведе и най-обиграния събеседник. – За великодушния жест.
– Не си въобразявайте – реагира почти в упор тя, – това не е жест. Когато дипломат с ранга на Беловеждов протестира на висок глас, бягството не е най-подходящият избор. Още един довод да не ме предизвиквате и не го правете, моля ви, всичките двадесет и четири часа до Второто пришествие.“
Данните в спидометъра, както и показанията на електронния брояч бяха изострили подозренията ми, поради което реших да сляза от колата и да попитам за къщата на дядо. Не преувеличавам: предишното усещане, че съм на познато място, най-неочаквано ме изостави, явно под влияние на отрицателното време. Идвах за първи път и не бях наясно кой от двамата – баща ми или аз, е виновен за това. Като по чудо от неудобното положение ме избави непознат мъж с кафеникава полушуба и каскет ръчно плетиво. Не се наемам да гадая откъде се взе със своята крива походка, видях само, че напусна навеса на изоставената автобусна спирка, за да ме прикове с недвусмисления извод: „Май не сме тъдявашни.“ „Така излиза – побързах да се съглася. – Не сме.
– Да ме извинявате – в белезникавосинкавите очи на непознатия проблесна хитринката на човек, който отлично знае какво говори. – Трябва да сме от емигрантското братство.“ Той намести по особен начин презрамката на някаква чанта, прихващайки я с палеца на дясната ръка, сетне ми обясни, че има предвид някогашните бегълци, те, каза, сега се завръщат, издирват имоти, останали наследство от деди и прадеди. Спомена и един Яким, завел дело срещу Поземлената комисия за пропуснати ползи отпреди петдесет години. „Да ме извинявате, ама тези емигранти са нещо невероятно. – Ръката му потупа капака на чантата. – Тук са сметките им за ток.
– В такъв случай трябва да познавате баща ми – реших да се възползвам от паузата, но по-вярно бе, че не исках да попадна в една графа с някогашните бегълци. – Починал е наскоро.
– Много народ почина – потвърди той, без да натъжава изкуствено гласа си; имаше заешка устна и се стараеше, доколкото е възможно, да не я излага на показ. – Само тази пролет се затриха единайсет души, а понуда, дето се вика, нито една. Статистиката нарича това демографско явление „прираст с отрицателен знак“. А според професор Куситасев то е резултат на „регресивни тенденции в интелектуалния ресурс“. Пак според него държавата трябва да привлече семейства с висок образователен ценз и доказани културни традиции като основен възпроизводствен фактор. Повече от година професорът реставрира стара сърпия зад хълма и не отказва прием на болни. Дойде ли, не го оставят на мира. И как, да ме извинявате, се именува вашият покойник?
– Ге-не-рал Билярски – натъртих повече на генерал, защото ми се стори, че инкасаторът малко нещо недочува; беше посегнал с характерно движение към раковината на слуховия апарат, притиснат до ухото му от каскета. – Рад Билярски.
– Ааа – потвърди той, свъсил безвъсото си керемидено лице. – Генералът, да ме извинявате, няма сметки за уреждане. Горе при него ток не минава. Той си построи вятърна електроцентрала.“
Този близо десетминутен разговор завърши с ръкостискане, което можеше да се изтълкува като упрек и съболезнование. Но какво означаваше безподобното „да ме извинявате“, така и не разбрах. Дори след взаимната уговорка да се видим на „стакан“ генералски чай (липов цвят и девет други билки). Навярно: никой не е по-умен, отколкото в действителност може да бъде. Потеглих на заден ход без обичайната маневра и за моя най-голяма изненада невъзможното стана. Защото не помня да съм излизал от подобна ситуация с по-малко от две тромави маневри. Така неусетно се озовах пред двукрилата порта „поне на сто и петдесет години“, както я определи Да-ме-извинявате, с покрив от черни плочи и климнало рамо. За да се уверя, че не съм превъртял, първо изключих двигателя. Нагорещеният волан овлажня в ръцете ми, както е при всяко спадане на температурата. С други думи, нещата отиваха към нормализиране. Часовникът също – в осветения правоъгълник запулсира нова цифра. 14:56.
Фльорир > Книги > Проза > Врата за ада