Издателство "Фльорир"

Преди много години на остров сред океана – в град, наречен Атлантико, живял писател на име Перодръжко Писарушков Първи. Той бил много добър и благороден човек. Отличавал се от другите хора, защото косата му била съвършено бяла още от най-ранна възраст, а черната му козя брадичка му придавала още по-странен и загадъчен вид.

Градът Атлантико не бил голям. Намирал се насред океана, последен от три острова, отдалечени един от друг на три дни път. Жителите му наброявали едва седемстотин души. Родът на Писарушкови бил един от най-първите родове, заселили се на островния град. Къщата, в която живеел писателят, била на брега на океана, голяма и стара къща, която семейството му притежавало от много години.

Перодръжко Писарушков Първи не бил много общителен заради странната си външност и почти не излизал от дома си. Естествено, тази негова външност не попречила на една девойка да се влюби в този загадъчен писател. Оженили се, заживяли от щастливо по-щастливо, но се случило голямo нещастие.

От години над семейството на писателя тегнело страшно проклятие и всички жени в семейството умирали при раждането на първородния син. Точно това се случило и с жената на Перодръжко Писарушков Първи, която в деня, когато родила син, починала при раждането. Страданието на писателя било толкова голямо, че напълно замъглило ума му и в същия този ден, късно следобед, излязъл навън с ясното намерение да се удави в океана. Без любимата си жена, която обожавал, животът му нямал никакъв смисъл. Застанал на брега на необятния океан, загледал се в бурните вълни и се канел да сложи край на нещастието си. Погледнал за последен път към къщата си, сякаш за да се сбогува с новородения си син и със земния живот. Пред погледа му попаднал входът на стара пещера, която се намирала близо до дома му и била тук от милиони години. Но днес от пещерата се излъчвала странна сиво-бяла светлина. Както всички знаем, любопитството е присъщо за всички хора и най-вече за писателите, така че Перодръжко Писарушков Първи отложил за малко давенето в океана и се запътил към светлината, която го привличала като магнит.

Влязъл в пещерата. Вътре видял две дървени продълговати кутии, около 35 см всяка, които лежали на пода една до друга. Кутиите били изписани целите с непознати знаци. Перодръжко Писарушков Първи бил много начетен човек и знаел няколко езика, но тези знаци му били напълно непознати. Писателят се навел предпазливо и взел в ръцете си едната кутия, от която струяло успокояващо, сиво-бяло меко сияние. Започнал да разглежда знаците, изписани по нея, но не можел да разчете нищо. Тогава решил да отвори кутията. Но имало един проблем – никъде не се виждала ключалка. Перодръжко Писарушков започнал да опипва кутията от всички страни, търсейки начин да я отвори. Но ударил на камък. Колкото и да я въртял, никъде не се виждал дори процеп. Кутията била плътно затворена. Каква странна работа! Накрая я доближил до устните си, духнал сякаш за да издуха някакъв въображаем прах и тогава се случило нещо доста странно! Кутията се отворила на мига! Непознатите знаци по нея започнали да излъчват мека светлина.

Перодръжко Писарушков Първи с нетърпение погледнал вътре, очаквайки да намери някакво съкровище. Но каква била изненадата му, когато в кутията намерил дървени моливи, наредени един до друг. Тези моливи били доста странни. В никакъв случай не изглеждали като обикновени моливи, а имали човешки лица и сякаш били заспали дълбок сън. „Сигурно полудявам от мъката!” – помислил Перодръжко Писарушков Първи. Решил да отвори и другата дървена кутия. Тя се отворила по същия начин като първата, но това, което писателят намерил в нея, също не било съкровище. В тази кутия имало графити. И пак му се сторило, че това не са обикновени графити, защото от тях се излъчвала много силна светлина, сякаш били слънчеви лъчи. Ама че чудата работа – помислил си писателят. Меката и загадъчна светлина, която се излъчвала от двете кутии, внесла такова спокойствие и жажда за живот в отчаяния Перодръжко Писарушков Първи, че той мигом забравил мъката си. Грабнал кутиите, без да се замисли, и се затичал към дома си. След като се прибрал, оставил кутиите на писалището в кабинета си, а идеята да се удави в океана била вече забравена и той отишъл да прегърне и да целуне сина си.

На другата сутрин писателят станал с невероятни творчески идеи в главата си и се запътил към кабинета си. Нямал търпение да започне нова книга. Когато влязъл и погледнал към писалището, където бил оставил двете дървени кутии, Перодръжко Писарушков Първи видял нещо, което надхвърляло дори и неговото голямо писателско въображение. Върху писалището между една книга и мастилницата един от моливите от намерените кутии стоял изправен и го гледал така умно, сякаш а-ха и ще заговори. Моливът изглеждал досущ като човек, носел очила със златни рамки и дори бил облечен с риза и с елече. Зад очилата се намирали най-умните и мъдри очи, които Перодръжко Писарушков Първи бил виждал някога. Писателят тъкмо се чудел дали не е полудял, когато моливът заговорил с човешки глас:

– Здравейте, господине! Не се стряскайте, няма причина за паника.

– К-к-к-к-кой си ти? Как е възможно да говориш? Полудявам, нали? – попитал Перодръжко Писарушков Първи и малко му оставало да се строполи безпомощно на земята.

Едвам успял да се дотътри до стола на писалището си, където седнал. Срещу него говорещият молив понаместил очилата си и се усмихнал топло, с надеждата да успокои малко развълнувания писател.

– Но това е ужасно… За първи път виждам молив да говори! Как е възможно това? Май съвсем съм превъртял... – хванал се за сърцето Перодръжко Писарушков Първи.

– Само се успокойте! Всичко ще ви кажа... – още по-умно го загледал моливът. – Или по-точно ще ви разкажа моята история…