ТРАКИЙСКИЯТ КОННИК
Криминален роман
ТРАКИЙСКИЯТ КОННИК
Анатолия Павлова1.
Траке излезе от горещия извор. Парата, наситена със сяра, обгърна мургавото й тяло. Две от нимфите я поеха и попиха останалите капки по кожата й. Третата донесе гърне с благовонно масло. Докато го втриваха в глезените, прасците, по гърба и ръцете й, Траке затвори очи.
Чуваше приглушения тътен на тарамбуките. Водата под краката й, извираща от земните недра, се оттичаше по тесен канал, врязан в скалната маса, и се губеше някъде извън пещерата.
Наредени в кръг около извора, животински статуетки от камък, бронз и злато изпиваха жрицата със застинал поглед.
Факлите по стените пръскаха червени отблясъци по лицето й.
Каменният процеп, отделящ скалната ниша, водеше по стръмни стълби надолу към още по-голяма пещера. Пещерата бе пронизвана от слънчев лъч, който идваше през кръгъл отвор отгоре и достигаше до жертвения олтар в центъра й.
Членовете на религиозното братство влизаха един по един. Носеха бели роби, препасани със златни колани. На краката си носеха сандали, стегнати със златни върви. Всеки от тях оставяше златно бръшляново листо във фиала на млада девойка. Тя ги взимаше по едно и ги подреждаше върху златния траурен венец, поставен над олтара. Лицата на мъжете бяха покрити с маски от кован метал.
Думкането на тарамбуките се засилваше. Някъде от дъното на пещерата звучаха арфа и тръби.
Нимфите разресаха черната дълга коса на жрицата и вплетоха златни ленти с лъвски глави в краищата. Златни розети като слънца с дребни перли украсяваха ушите й. Тежка огърлица обгърна шията й. Седем гривни с инкрустации от цветя и клонки покриха ръцете й. Вкопчени в любовна игра златни змиорки опасаха прасците й.
Трите нимфи, изпълняващи ролята на горски божества, извършваха целия обред по обличането на Траке в дълбоко мълчание. Девойките носеха бели роби до глезените, бяха боси, а в разпуснатите им коси бяха вплетени цветя и клонки.
Първата донесе белия хитон, сгънат на три.
Втората поднесе колана от ковано злато.
Третата нахлузи робата върху тялото на Траке. Препаса колана, представящ два огледални образа на ловни сцени, отделени от три лотоса - символ на Дървото на живота.
Преди да излезе от червения сумрак на малката скална ниша, жрицата потопи пръсти в купата с течност, която й поднесоха, докосна челото си, после докосна челата на нимфите и отпи три глътки.
Думкането на тарамбуките се засилваше.
Долу я чакаше религиозното Братство.
- Жрицата! – извика мъжът с маска на бог Асклепий.
Траке се появи по скалния коридор. Думкането спря. Всички паднаха ничком. Тя слизаше бавно по стълбите, издълбани в камъка и водещи към олтара на голямата пещера.
Слънчевият лъч почти бе достигнал Траурния златен венец. Блестящото му око вече докосваше жертвеника. Издигнат в средата, олтарът наподобяваше огромна фиала с изрисувани орнаменти, а в центъра му - трите лотоса, даващи сила на Дървото на живота. Около него в огнен обръч искряха въглени. Те отделяха жертвеника от членовете на братството.
Когато Траке стъпи на земята пред олтара, тарамбуките започнаха бавно, заизвиваха се трели на арфа. После въздухът бе пронизан от пискливите звуци на тръби. Още коленичили, членовете на братството повтаряха като в унес името й: „Траке… Траке…” Тя се приближи до високата амфора. Стри на прах шепа треви и ги пусна във виното. Две от нимфите, следващи я неотлъчно, вдигнаха амфората и напълниха златния ритон. Жрицата го изпи до дъно и коленичи пред огнения кръг. Започна да танцува, описвайки кръгове с тялото си. Косите й почти докосваха въглените и ги разпалваха отново и отново.
Слънчевият лъч премина през венеца и докосна лотосите в средата на олтара.
Траке се носеше във вихрен нестинарски танц, обикаляйки жертвеника.
Лъчът обля със светлина лотосите. Думкането забърза и спря, когато Траке премина огнения кръг и стъпи до олтара. Донесоха козлето. Краката му бяха вързани. На врата му висеше венец от зелени клонки. Влажните му очи се лутаха питащо. Траке извади акинака и с рязък удар го впи в животното. Плисна кръв, изплиска лицето й, обагри белия й хитон. Всеки от братството мина край нея, като сваляше маската си. Жрицата помазваше челата им с топла кръв - така ги пречистваше. Нимфите разливаха от виното в ритони на всеки от членовете. Ритоните бяха с формите на животински глави, само ритонът на жрицата имаше за основа човешка глава.
Траке грабна една от факлите и запали жертвеника. Тялото на козлето, покрито с клони, изчезна сред огненото дихание на пламъците. Докато в ритуална почит дионисиевите братя изпиваха ритоните си, жрицата не откъсваше поглед от огъня и сипеше заклинания. Донесоха й купа с вино, Траке направи три кръга около олтара и я плисна върху огъня.
Димът в края на това езическо пречистване трябваше да се издигне на тънка струйка нагоре, възвестявайки светли дни и благоденствие за храма и за братството. Но сякаш посечена, димната пелена покри жертвеника и се сля с тежкия въздух на пещерата.
Зловеща прокоба!
- Човешка жертва! О, Херос! О, Дионисе и ти Орфее... – изпищя Траке.
И настъпи тишина.
Не беше година 325 от създаването на Одриското царство1. Беше година 1325 от създаването на България.
1. Одриско царство – Първата държавна организация на територията на древна Тракия, възникнала в началото на V в. пр. н.е. Бел. ред.
2.
Професор Валан лежеше на пода, проснат по корем. В кабинета му цареше хаос. Шкафовете зееха празни, чекмеджетата бяха обърнати. На пода се търкаляха купища книги и антични статуетки. Голяма част от личната му колекция от старинни тракийски предмети също беше там.
Инспектор Таков сновеше из стаята. „Инфаркт!” - бе казал съдебният лекар, но цялата обстановка говореше за друго: или някой си бе направил лоша шега да инсценира грабеж, или наистина е търсил нещо.
Видният професор бе посветил живота си на изучаването на тракийската история и култура и бе изписал десетки трудове. Имаше осемнадесетгодишна дъщеря, родена от бивша негова студентка. Извънбрачна връзка. Малко след раждането й майката се измъква от България и се омъжва за италианец, а дъщерята Бендида остава с баща си. Така поне пишеше в досието му...
В църквата „Света София” бе пълно с народ. Свит в ъгъла, инспекторът трудно успяваше да проследи стотиците хора, дошли за послeдно сбогом с професора.
Дъщерята седеше край ковчега - с празен поглед и с хлътнали от плач очи. Цялата шумотевица около нея бе като сън. Множество от непознати се сбогуваше с баща й. Десетките лица и силуети, тежкият мирис на тамян и сладникавият цветен аромат я задушаваха.
Един мъж обаче се открояваше сред навалицата - строен, елегантен в черния си костюм, със златна игла на вратовръзката, около 40-годишен. Той се спря пред ковчега, после се наведе бавно и докосна ръцете на покойника; поклонът му бе толкова нисък, че тя забеляза бижуто в пристегнатите му отзад коси. Беше златна токичка с две преплетени змийски глави. Този мъж направи особено впечатление и на Таков и той не пропусна да го заснеме.
Застанал до колата си, инспекторът следеше траурната церемония на гробищата. Хората бавно се разотиваха. Забеляза дъщерята - сама сред цялото множество, и побърза да я заговори:
- Аз съм инспектор Таков. Вие сте дъщерята на професора, нали?
Тя го погледна с тъжни очи. Лицето й бе восъчно бледо. После отмести поглед от инспектора и промълви:
- Оставете ме!
Продължи бавно напред.
В 25-годишната си практика Таков бе виждал всякакви случаи: хленчещи вдовици, истерични любовници, малоумни братя... - изумителни артисти, опитващи се да забулят истината. Затова не бе впечатлен от мъката й, а тръгна след нея.
- Госпожице, разбрах, че в деня, когато баща ви е получил инфаркт, сте били на екскурзия?
Тя се обърна.
- За какво е всичко това! Та той е мъртъв… - гласът й бе тих.
- Скарахте ли се, преди да заминете? Може би сте го ядосали и сърцето му не е издържало?
- Какво, по дяволите… Да не намеквате, че съм убила баща си? -
тук гласът й стана по-скоро писклив. - Махнете се, оставете ме, имайте уважение към паметта му! Как смеете!
- Почакайте… Аз само исках... - опита се да я задържи инспекторът, но тя се отскубна и забърза напред.
И тогава го видя - елегантния мъж с прихванатата с токичка опашка. Той се приближи към нея.
- Досажда ли ви господинът? - гласът му погали слуха й.
Миг на съмнение дали да му се довери, но той излъчваше такава загриженост!
- Моля ви, бихте ли ме закарали вкъщи! - помоли го тя.
Тук обаче инспекторът отново се намеси. Беше пълна противоположност на господина - с измачкано провиснало сако, с набола вече прошарена брада, с недобре сресана коса и подпухнали от умората и цигарите очи. Извади служебната карта от джоба си.
- Аз съм инспектор Таков от отдела за борба с престъпността!
- Не ме интересува кой сте, просто я оставете!
Той отвори вратата на черния мерцедес и Бендида се вмъкна бързо. Затвори вратата и заобиколи колата си.
- И с кого имам честта да разговарям? - опита се да поднови разговора инспекторът.
- Нямате тази чест!
Отговорът прозвуча и фино, и насмешливо.
Инспекторът стоя дълго, след като колата бе отпрашила. Думите още звучаха в ушите му - нагли, самоуверени. Те просто го бяха зашлевили.
Е, случва се, подсмихна се той, бръкна в джоба на сакото си и извади ключовете за голфа.
3.
Мерцедесът се носеше плавно по шосето. Макар баща й да бе известен професор, нямаха възможност да притежават такава кола. Елегантният господин шофираше с ръкавици. Когато погледите им се срещнаха огледалото, той се усмихна.
- Добре ли сте? - попита.
- Благодаря ви - отвърна тя, - спасихте ме!
- За мен бе удоволствие да помогна на дъщерята на професор Валан.
Опита се да го огледа незабележимо. Миг-два, после го попита:
- Кой сте вие? Никога не съм ви виждала. Не изглежда да сте професор, но не приличате и на студент…
- Приемете ме като приятел.
- Откъде познавате баща ми?
Мълчание. Пътят се виеше край смълчаните полета.
- С професора се запознахме преди повече от десет години - на една дегустация на вина от Южна България. Вие не сте чувала за мен, но аз ви познавам. Знам кога за първи път сте наранили коляното си, кога сте се влюбили за първи път... Баща ви не спираше да говори за вас.
- Винар ли сте?
- Притежавам малко лозя на юг от балкана. Произвеждам добро вино, смея да твърдя - най-доброто в тракийския регион. „Кабиле”...
- Прочутото „Кабиле”! – погледна го тя с уважение.
Той кимна едва с глава и се усмихна.
- Баща ми купуваше с каси от това вино. Той също беше запален винар. Често ходеше по дегустации в стари винарски изби... – някакво успокоение се прокрадна в душата й. Бе срещнала човек, който може би я разбираше.
- Е, пристигнахме. Мисля, че живеете тук! Нали?
Той излезе и отвори вратата й.
- Знаете доста неща за нас…
Елегантният се усмихна.
- Благодаря ви. Но ние не се запознахме! Аз съм Бендида, но навярно и това знаете...
- Кръстена сте на тракийска богиня на лова. А аз съм Константин Карабазмос. Какво ще кажете - да се видим отново? Каня ви у нас. Искам да поговорим за баща ви. Всъщност има доста неща, които не знаете.
- Ще се радвам, ако има с кого да поговоря за татко! Мисля, че твърде малко го познавах.
- Ще ви се обадя непременно.
Усмихна се, после се качи в колата, даде газ и се изгуби сред потока от автомобили.
4.
Няколко дни по-късно инспектор Таков крачеше забързано по улицата към дома на професора. Беше слънчева утрин със свеж полъх на вятъра. Таков бе получил устно мъмрене от шефа си за „нетактичното” му поведение на погребението. Явно малката се бе оплакала. Сега се налага да бъде по-внимателен. Нуждаеше се от информация, защото имаше нещо в цялата тази история, което го глождеше. Нещо не бе наред. Нещо му убягваше. Инфаркт - да, професорът е бил доста закръглен, пиел е много кафе, пушел е. Може би някой се е опитал да го обере и когато Валан го е заварил, крадецът се е уплашил и избягал? Може би сърцето на стареца не е издържало?
Но имаше още нещо, което патологът бе открил по тялото му. Нещо, което би могло да хвърли в смут цялата общественост. То нямаше обяснение, нямаше логично обяснение при господин професора...
Вратата му отвори дъщерята – по халат. Явно наскоро бе станала.
- Доста е рано за посещения – отбеляза, - но влизайте! Обещах на полковника да ви съдействам... – имаше предвид шефа му.
- Май не сте се наспала добре, очите ви са подпухнали.
Той се настани на дивана, оттам през прозореца се откриваше красива гледка към Витоша, сгушена под синия лазур.
- Както винаги сте пълен с комплименти! - саркастично отбеляза тя.
Направи се, че не я е чул.
- Е, кажете ми, кога за последен път говорихте с баща си?
Тя се настани на фотьойла до него, като сви краката си под скута. После погледна към безбрежната синева на прозореца.
- Беше преди седмица... - сега звучеше тъжно. – Казах му, че искам да замина за няколко дни на екскурзия. Той беше доста изнервен... Напоследък не се задържаше много вкъщи. Доста пътуваше - работеше по новата си книга…
- Пишеше нещо?
- Не, мисля, че все още събираше материал. Казваше, че ще е нещо грандиозно, но нищо повече. Когато ми говореше за това, очите му искряха. Усещах някакъв хъс, с който правеше всичко. Горкичкият, дори не е подозирал какво го чака... – разхлипа се тя.
- Недейте, моля ви! Кажете, вие сте студентка, нали?
- Да. Уча история на изкуството - това като че ли я разсея, – затова обичам да пътувам – Италия, Гърция, Франция… Има толкова много неща, които човек трябва да види!
- Изчезнало ли е нещо от апартамента?
- Не. Мисля, че не. Много рядко влизам в кабинета му. Всъщност, мисля, че открих нещо ново при вещите му.
Тя се разрови в едно от чекмеджетата и извади малко пликче.
- Не знам, може би е част от някаква колекция, но ми се струва, че не съм го виждала досега.
Той пое пликчето. Вътре имаше сребърно листо - вероятно част от колие или гривна, голямо около 3-4 см. По средата на листото имаше дупка с диаметъра на цигара.
- Странно! - каза Таков. – мисля, че го забелязах при огледа. Даже имам снимки. Почакайте... - той прерови джобовете на сакото си и извади куп фотоси. – Да, ето го!
Наистина бе там, захвърлено край мъртвеца.
- Върху какво по-точно работеше баща ви? С кого се срещаше напоследък?
- Не знам. Той не споделяше много, пък и аз се прибирам доста късно. Знам, че последните няколко уикенда прекара в Старосел с професор Барабов – на разкопките. Май бяха открили нещо, всъщност може и само да ми се струва така.
- Закъде пътувахте? - Таков обичаше да си играе, като сменя рязко темите - така разпитваният нямаше време да премисля отговорите си.
-Моля?
- Екскурзията. Докъде пътувахте?
- Аз ли? До Гърция. Ходих да видя Акропола.
- Доста неубедително!
- Не ви разбирам!
- По същото време сте пътували до Италия с полет на България еър!
Беше я хванал натясно и се чувстваше доволен.
Бендида рязко стана:
- Мисля, че трябва да си вървите!
Той също стана и се запъти след нея към вратата.
- И все пак знам, че нещо криете! Не ви обвинявам. Според мен се страхувате от нещо!
- Вървете си! – отвори вратата тя. Преди да прекрачи прага, инспекторът се извърна и небрежно попита:
- Кой беше любезният господин, който ви прибра от погребението?
Отговорът бе рязко хлопната под носа му врата.
Блъскайки вратата, тя се почувства като свалила тежък товар от раменете си. Най-сетне досадният инспектор бе вън! Едва го изтърпя!
А телефонът звънеше до скъсване. Затича се към хола.
- Ало?
- Свободна ли сте тази вечер?
Мека топлина обля тялото й. Защото знаеше кой е…
5.
Долината на царете – „La valee des rois”, както казваха французите!
Обширната Тракийска низина бе разстлала зелената си пелена, покрила множеството хълмове, под които блажени почиваха костите на велики тракийски войни, несметни богатства и стотици неразгадани тайни.
В далечината, в края на тесен криволичещ път се виждаха група младежи – археолози. Инспекторът наближи, спря колата встрани от пътя и се отправи към тях.
- Здравейте, юнаци! Търся професор Барабов.
Студентите, заровили ръце в купчините пръст и камъни, го изгледаха с любопитство. Един от тях му посочи разпънатата шатра малко по-надолу.
Барабов или Барабата, както го наричаха заради огромната му брада, бе възпълен около петдесетгодишен мъж. Кожата му бе силно изгоряла от палещите лъчи. Гол до кръста, с панталони до коленете, бос и със сламена шапка, той приличаше по-скоро на обикновен селянин, отколкото на бележит професор. Само лулата го издаваше.
- Здравейте, инспекторе, очаквах ви! - беше ведър и усмихнат човек. – Ще пиете ли вода? Уви, тук няма нищо по-силно. При други обстоятелства бих ви поканил на чаша отлежало вино.
- Няма нужда, професоре! Виждам, че добре сте се окопали тук!
- Децата обичат да работят – посочи той към студентите. – Правят го с много любов.
- А и безплатно! - допълни инспекторът.
- Тази възможност, която им предоставя университетът, е уникална. В момента те дописват историята!
- Познавахте професор Валан!
- Да. Нелепа смърт! Работили сме често заедно. На базата на моите открития той написа три труда!
- Може би му завиждахте? Все пак е градил кариера на гърба на вашите находки!
- О, не! Той също ми помагаше много. Всичките тези пари, благодарение на които сме тук, уреждаше той. Беше докрай отдаден на делото.
- С какво се занимавахте напоследък?
- Аз и той? Ами нищо особено. С разни предмети от разкопките…
- Открили сте нещо, професоре. Нещо, което за Валан е било доста значимо. Дъщеря му сподели, че той се е вълнувал като дете!
- Така ли? - изглежда Барабов бе приятно изненадан. - Всъщност преди седмица открихме една плоча с надпис на тракийски1 отпреди 2500 години. Принадлежала е на един от най-великите одриски2 царе – Ситалк3!
- И какво пишеше на нея, професоре?
- Някакъв документ. Не знам точно – смотолеви Барабов, – а и не се четеше много добре.
1. Тракийски език – Език на древните тракийски племена, населявали Балканския полуостров, говорен от V в. пр. н.е. до VІ в. Тракийският език е индоевропейски, сроден е с езика на предгръцкото население. Сред откритите текстове на тракийски най-голямо значение има надписът върху златния пръстен от с. Езерово, Пловдивско. Запазени са много глоси, лични и географски тракийски имена. Бел. ред.
2. Одриси – Едно от най-могъщите и най-многобройните древни тракийски племена, населявали първоначално земите около реките Марица и Еркене. През V в. пр. н.е. образуват Одриското царство. Бел. ред.
3. Ситалк – цар на тракийското племе одриси (440-424 г. пр. н.е.), който укрепва границите и мощта на Одриското царство.Участва като съюзник на Атина в Пелопонеската война. Убит е в сражение с трибалите. Бел. ред.
- Къде е сега тази плоча?
- В университета. Реставрира се. Впрочем не смятам, че е нещо особено.
Инспекторът провлачи поглед по лицето му – смесица от панически страх и нелепа усмивка.
- Жалко. Защото Валан е смятал точно обратното!
- Мисля, че трябва да се връщам при разкопките, ако нямате повече въпроси – стана от платнения си стол професорът и нахлупи шапката ниско над очите си. – Трябва да наглеждам студентите.
- Още нещо! Последно... – инспектор Таков извади пликчето със сребърното листо. – Виждали ли сте нещо подобно?
Барабов го взе в ръцете си и внимателно го огледа.
- Прилича ми на листо от бръшлян. На мъртвите траки са поставяли такива траурни венци от златни клонки с бръшлян, но това е обикновена имитация.
- Смущава ли ви дупката в средата?
Отговорът бе рязък и почти автоматичен – „не!” – и професорът забърза към студентите си.
Огненото слънчево кълбо прижаряше. Беше пладне.
6.
Омайно синя нощ бе обгърнала къщата на Карабазмос. Обляна в бледата светлина на ниските градински лампи, къщата приличаше на полегнала девойка, огряна от светлика на луната.
Колата спря пред дома.
- Имаш прекрасна къща! – слезе Бендида от колата.
- На фона й ти си като нежна горска нимфа! Зеленото ти отива!
Тя се усмихна срамежливо, но и уверено, защото доста се бе постарала. Макар и само метър и шестдесет, тя притежаваше топла усмивка, искрящи зелени очи, светлокестенява коса, разпиляна по раменете й, и тюркоазено зелена рокля.
Когато се настаниха във всекидневната, тя все още не отронваше и дума – бе впечатлена. Всичко бе подредено с много вкус, в меки преливащи тонове на жълтото и кафявото.
- Изглеждаш изненадана? – отбеляза Карабазмос.
Тя се усмихна:
- Разкажи ми за твоето вино!
- Моето вино? „Кабиле” е гъсто и тежко като косите ти, топло и меко като кожата ти, искрящо като очите ти и притежава изискания вкус на устните ти...
Лицето му почти докосваше нейното.
- Къде се намират лозята ти? - опита се да върне деловия тон в разговора тя.
- Великата Долина на царете! Чувала си за нея? Там се ражда най-сладкото и ароматно грозде. Там се ражда и моето вино. Всъщност имам малко лозя и една фабрика, където сам бог Дионис приготвя този великолепен еликсир!
- Двадесет хиляди декара не са малко!
- О, интересувала си се от моя бизнес? – приятно бе изненадан Карабазмос.
- Не, просто името ти ми бе познато. Открих една статия в „Бакхус” за теб и за дейността ти. С много страни ли търгуваш?
- С Италия, Гърция, Македония, Франция… Предпочитам европейския пазар – тук са истинските ценители на доброто вино.
Вечерята бе поднесена в градината. Масата, отрупана с фини блюда, с много плодове и зеленчуци, се губеше сред зеленината на храсти, треви и грижливо аранжирани цветя. Миниатюрни каскади, събиращи водите си в малко езеро, дооформяха приказната гледка.
- Вечерята е прекрасна, а градината… Просто невероятна е! Мисля, че долавям музика. Като че ли идва откъм къщата?
- Права си. Това е синът ми. Свири на арфа.
- Женен ли си? - бе доста изненадана.
- Всъщност – не. Живяхме заедно известно време, после тя забременя. Решихме да се оженим, след като роди, но почина при раждането. Остана само синът ми…
- Извинявай! - искаше й се да го прегърне. – Аз... Знаеш ли, моята съдба е подобна! Майка ми е била студентка на баща ми. Родила ме е, после ме е изоставила. Омъжила се е за друг, а татко наистина я е обичал.
- Да пием за любовта!
И тогава... Ръката, с която вдигаше чашата, пръстът му... – там беше пръстенът на баща й! На неговата ръка!
- Господи! О, Боже! Не е възможно! – опита се да се измъкне от масата Бендида. Бе изплашена. – Това е пръстенът на баща ми!
- Това ли? Мисля, че бъркаш... – гласът му звучеше неубедително.
- Познавам го много добре, не ме лъжи! Ти си го откраднал!
Ти… О, Боже! Убил си го, убил си баща ми!
- Хей, хей! – хвана я хвана за ръцете той и се опита да я задържи, но Бендида се отскубна и побягна. – Почакай!
Успя да я притисне в един от ъглите на стаята. И двамата бяха задъхани.
- Ще ти кажа истината. Само ме изслушай, съгласна ли си?
- Убиец! Убил си го!
- Чуй ме! – притисна я още по-силно към себе си и сломи всяка нейна съпротива. – Ще ти кажа истината, а ти ще ме изслушаш спокойно. Нали? Ако след това, което ти кажа, не ми повярваш, ще те откарам до вас, съгласна?
Няколко секунди тя го изпитваше с очи, после недоверието й се притъпи. Кимна с глава. Карабазмос я сложи да седне на дивана и започна:
- Аз, баща ти и още 19 мъже се събираме на специално място вече десет години. Почитаме тракийските богове – така, както те желаят да го сторим. Всеки член на това религиозно братство притежава пръстен. Пръстенът не е нищо особено, копие е на пръстен отпреди 2500 години, открит в една от тракийските гробници1, но съдържа заклинание, изписано със старогръцки букви на тракийски език. Виждаш ли, цялата златна плочка е покрита с букви. Посланието принадлежи на една от жените на велик тракийски владетел, врекла се да му бъде вярна и след смъртта му. И когато той умира, я погребват жива редом до него. Знам, звучи ти странно, но съм сигурен, че видях пръстена на ръката на баща ти, преди да го погребат.
- Да, прав си. Наистина беше на ръката му, спомням си, защото целунах ръцете му, преди да затворят ковчега. Историята, която ми разказа, звучи доста… невероятно. Никога не съм чувала за подобно братство! Цели десет години, а аз не знам. Мисля, че има нещо…
- Което ти убягва? Да, така е! Ти не познаваше баща си от тази му страна. Има един храм в Родопите, за който знаем само ние. Там се събираме два пъти годишно – в ранна пролет и в късна есен! Това е прочутият Родопски храм. Там е имало Оракул като Делфийския. Именно този Тракийски оракул е предрекъл бляскавото бъдеще на Александър Македонски. Това вече е твое! – той извади малка кутийка със златен лист.
- Какво е това?
- Твоят пропуск за храма! Принадлежеше на баща ти. Той ще бъде истински щастлив, ако продължиш делото му. Искам да те направя член на братството!
- Не знам в какво ме забъркваш. Казваш, че всеки има такова листо. Ако това е на баща ми, тогава къде е твоето?
Той се усмихна. Явно бе очаквал въпроса, защото се обърна бързо, отвори един шкаф и оттам извади подобна кутийка. Да, наистина имаше още един лист.
- Добре! Само че не знам дали въобще трябва да се замесвам в цялата тази работа!
- Послушай ме, Бендида, вземи го! Този лист е вече твой. Помисли! Аз смятам, че дължиш поне това на баща си. Ако решиш да опиташ, ще дойдеш утре вечер с мен. Ще видиш ритуалите на братството, ако се уплашиш или не ти хареса, ще те разбера. Но ако си истинска дъщеря на баща си, мисля че ще останеш!
- Но там сте само мъже. Не разбирам!
- Има и една жена... – беше се приближил твърде близо до нея и тя не устоя – дълбока, страстна и продължителна целувка.
Събуди се, обляна в пот. Бе посред нощ. Имаше кошмар. Около нея танцуваха самодиви, после внезапно се превърнаха във вещици, опитващи се да я удушат. Бендида се страхуваше от посоката, която поемаше съдбата й.
Някъде там – в бялата, полегнала като девойка къща, в лепкавия сумрак на спалнята се вихреше оргия. Няколко полуголи момичета, много вино и един мъж в джакузито. С токичка с две лъвски глави в косите.
А в една полутъмна стая край прозореца – под бледата паяжина на луната, седеше момче. Край него – арфа. То се опитваше да докосне струните й, но от тях не излизаше звук.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -Какво става по-нататък - ще разберете, като прочетете романа "Тракийският конник".
- Анатолия ПАВЛОВА