Издателство "Фльорир"

Четете в Google Books

ПЕПЕЛИЩЕ

За автора

Георги Борисов Ангелов е роден на 01.07.1968 г. в гр. Първомай, Пловдивска област. Завършва история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на стихосбирките „Езикът на здрача” (1997 г.), „Монолог на Кортес” (1998 г.), „Ненамерени хроники” (2000 г.), „Зимна трева” (2002 г.), „Ариергард” (2003 г., номинирана за наградата „Пловдив”), „Жерав над снега” (2007 г.), „Опорна точка” (2007 г.), „Ненамерени хроники” (второ издание 2010 г., „Литературен свят”; трето разширено и допълнено издание 2013 г., ИК „Хермес”), „Премълчаното” (2014 г.), „Друга свобода” (2014 г.), „Тристишия” (2014 г.), „Епицентър” (2014 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Негови стихове са публикувани в антологии, сборници и литературни издания, превеждани са на руски, английски, турски и сръбски език. Превежда поезия от руски език. Главен редактор е на електронното списание „Литературен свят”, излизащо от 2008 г. Носител е на годишната литературна награда „Ергосфера” (2014 г.) и на националната литературна награда „Божидар Божилов” (2014 г.).

Съдържание

„Истината е следа от пепел” – Георги Н. Николов 5/; Дали преминах пътя си добре? /9; Никой не знае /10; Теза /11; Пейзаж /12; След гостуване в брациговска къща /13; Над българската памет /14; Писмо в бутилка /15; Стихове... /16; Исках малко и прости неща /17; Екзистенциално /18; Песен за чукчите /19; Песен на господаря /20; Поет /21; От кого да се науча на смирение /22; Пеперудата нощна /23; В тревата притаен /24; Вариация по Германов /25; Операция „Ь” /26; Писмо от България /27; Инструктаж /28; А време няма /29; Но нека да не бъдем голословни /30; Надпис върху облак /31; Автопортрет с листо /32; Напразно чакаш /33; История /34; Обръщение /35; Дали са знаели /37; Те ни наричаха тесногръди /38; Приятел /39; Когато отместите поглед /40; Не вярвам Господ в ада да ме прати /41; Бротиган пише, че вижда смъртта /42; Гуантанамо /43; Един след друг спокоен пръст /44; На разсъмване /45; Все едно ми е дали ще пишат /46; Свършват думите полека /47; Реплика /48; ТВ емисия в джунглата /49; Притча за чукча /50; България 21 век /51; Покана за диалог /52; Не ме учудва „Тайната вечеря” /53; Учудено ти свиваш рамене /54; Сюжетът е познат: тревясал двор /55; Шепнешком /56; Яворов /57; Има невидима точка в нас /58; На поета Димитър Данаилов /59; Обещание /60; Глухо мълчание в „тази страна” /61; В осем реда /62; Приписка /63.

Предговор

„ИСТИНАТА Е СЛЕДА ОТ ПЕПЕЛ…“

Гражданският преход у нас, след десетилетия експерименти и де­магогия, застина в морна гротеска. Преситено от лозунги и неясни приоритети, обществото иска от своите водачи единствено гаранции за социален мир. Не ги получава. Вместо работа и хляб става свидетел на политически борби, чуждопоклонство, заличаване на национална­та ценностна система. Понятието „народ“ е лишено от реален смисъл, а сивата маса търси физическо оцеляване. Докога? Ще просъществува ли и държавата България? Как ще изглежда в неясното бъдеще? Тези и още въпроси стъписват част от хората на перото. Които се оказват неподготвени да отговорят на мътилката, заливаща ни всеки Божи ден. И бягството от нея в „европейски“ и „световни“ теми става удобен изход за много от тях. Други просто мълчат, заключени зад стените на ранено его. Но има и светла категория творци – мислещите, какъвто е Георги Ангелов. Откровени в диалог с читателя. Дарени с дълбоко прозрение какво ни носи времето и какво времето очаква от нас. За да отсъдят порицание за страхливите. Или искрица надежда за поколе­нията, идващи след нас. Открили в изсечени скрижали как мисълта се превръща в копие срещу мрака, нихилизма, апатията, страха. Срещу умората от живота, с който сме дарени. И за който заслужава да се будим всяко здрачно утро. Горди. В очакване на дъгата. С широко от­ворени очи ...

Поетът Георги Ангелов е сред водещите автори на България. И рупор за болните въпроси на съвремието. С овладяно стихотворно майсторство и верен поглед за проблемите на деня. На света и на час­тицата от него, наречена „родина“. Този тематичен подбор авторът развива и в новата си книга „Пепелище“. Която е своеобразно над­граждане на предхождащата я творба „Епицентър“ и продължение на заложените там послания към читателите. Духовният протест ражда свои изповедници. Защото гражданските проблеми, в които неволно участваме, се задълбочават главоломно. Интелектуалната еволюция на ХХІ в. гасне в малката балканска страна. Скелетът на общество­то е чудовищно оголен. Лишен от социален оптимизъм и надежда, че нещо може позитивно да се промени. България е място, където светът излива ефекта от своите хуманоидни експерименти. От глобализаци­ята и мултикултуралния обръч на съществуване. Народът прилича на стреснато животинче, което послушно, със защитна апатия посреща новите господари:

В „Пепелище“ радостта от живота не е поканена. Човешкото дърво пък е с попарени клони. Хората са с изтрита историческа памет. Ус­лужливи сънародници от политическия връх правят всичко възможно тя да не получи право на възкресение. За усилията отдавна са награде­ни с тридесет сребърника, но искат още и още. Под нозете им актив­ният модел на поведение се гърчи със строшен гръбнак. Става ясно, че „нямаме“ бурно минало, нито мислещи огнища в сивата тълпа, или пък достойнство. Или личности, които се будят за страшната истина, че страната дреме върху ръба на пропаст. Или водители с кръст и меч, зовящи за поход срещу официалните заблуди. Срещу ненаситни „при­ятели“ от другия край на света и местни христопродавци. Защото Бъл­гария на днешния ден е смъртник, настойчиво тикан към отвъдното:

Защо Георги Ангелов рисува своите натуралистични картини? На­ситени с пластично иносказание и предчувствие за Армагедон? Ние и така усещаме монотонния въртоп на дните. В който потъваме, давим се и течението ни изхвърля по брега на забравата. Някаква мрачна насла­да ли изпитва от тътена на хаос, безхаберие, явна биологична роботи­зация? Или съобщава, че българското племе днес е първобитен модел в плътта на космично хилядолетие? Не… Категорично не… Цялото му творчество и досега излъчва обич към човека, към съвременника. „Пе­пелище“ е нейно войнстващо продължение. Но разбира, че народ без памет и национална идентичност, подобно дърво без корен, не може да съществува. Някой трябва да буди хората за историческото минало. Връщат се на престола, митологемите на древна вяра отново свиват ръцете в юмрук. Долита дим от огнището на дедите. Приседнали край него след потен жътварски ден. И дребните делнични радости пак до­биват смисъл. Заемат местата си в живота и го правят ярък, простичко красив, осезаем. В лъчи изгрява безсмъртният символ „България“ – с непрекършен пряпорец и свят амвон за преклонение. Съграден върху безименни кости на люде, нетърсили слава. Единствено правото да за­вещаят сърпа и същото огнище на децата си в свободен от „приятели“ край. Тогава… А днес?

Какъв е гражданският ефект от стиховете в „Пепелище“ ще съ­зре всеки мислещ, добросърдечен читател. Те са зов за пробуждане на общественото съзнание. И настойчива покана човекът-българин да открие вярното си място в гражданския делник. Да намери сили в опитите за отърсване от духовната инвазия, на която е подложен не­престанно. Да проумее, че страната му е равностойна част от плане­тата Земя, а не уродлив къс от плътта ѝ. Което значи още, че всички сме равни и отговорни пред света. Пред неговата търсена хармония, вместо в отживелия времето си колониален пароксизъм. Георги Ан­гелов е апологет на човешкото достойнство по всички континенти. И непримирим противник на опитите за ново завладяване на страни чрез формулите за „напредналост“ и „европеизъм“. Пред лика на историята всички страни са еднакви и всички държавници – отговорни. А обик­новеният човек, според философията на поета, отговорен ли е? Раз­бира се. Защото не е отмрял повикът на Хилендарския монах: „Бол­гарино, знай своя род и язик!“ Към него, като ярък факел на истината, трябва да протегнат ръце днешните негови потомци. Защото днес:

Финалът в „Пепелище“, както въобще подбраните тук стихове, из­ключват социалния оптимизъм на бъдещето. Той, впрочем, няма свой аналог и в реалността. Книгата е предупреждение за духовното бъде­ще на България и за угасването на националния пулс върху гръдта ѝ. Лириката на Ангелов не е политически конюнктурна. Нейното зву­чене е опит да се предпази Човекът сред нас от фалшиви нравствени ценности. Да му бъде внушена изконната вяра, че над всичко е родно­то, втъкано в нас с чернозема. Със звъна на бранни оръжия и мирни трудови песни. С реалния пулс на България, от който днес страним. И в „Пепелище“, както в „Епицентър“, творецът ни води в света на кривите огледала. Осеяли Балкана, равнините, светите места с фалши­вото злато на чужди ценности. С мляскането на хиляди консуматори, втренчили празен поглед единствено в себе си. Но не дава отговор до­кога над нас ще тегне страшният облак на бездуховността. Докога ще бъдем роби върху свободна земя. И дали децата ни, литнали в чужди краища, не ще ни укорят с думите на твореца Георги Ангелов:

Този отговор, колективно, трябва да открием ние. Днес. Сега. Не­забавно… А може би, отвратени от нашето бездушие, ангелите просто ще ни обърнат гръб. Отлитайки към вселенския хоризонт на светлото безвремие. Без нас, естествено. Кому са потребни роби на духа с око­вани мисли?...