Издателство "Фльорир"

Там някъде, сред диплите на есенния здрач до една локва ме докосна просякиня.
Лицето й бе набръчкано от умора, слабините й плачеха и пулсираха, накуцваше.
Разтвори кафява шепа пред сянката ми и през шепата просто не можех да премина,
защото дрипите й светеха, а бедрата й скърцаха като претоварена каруца.

По кожата й бе засъхнала кръв - ален сок от посечена акация.
Който не познава тези два пътя е като хищно насекомо.
Както всяка жена, която бе имала менструация,
три дни просякинята не бе пила от бронзов съд, а след това бе облякла нови дрехи.

Бе изхвърлила мръсните дрипи и се бе пременила в дрипи от нежно бяло,
а когато се срещнахме, бе намерила локва и миеше тялото си
и разбрах, че захвърляше тялото си и отиваше в ново тяло.
Тя не продаваше плът, тя гордо просеше, а плътта си подаряваше.

Беше петнадесетгодишна. Просеше близо петнадесет години.
И кръстосваха дългите улици чистите дрипи на девицата
и очакваха мътните локви на вечния град да премине
нейният цар - стражът, съдията, водачът на колесницата.

Аз бях водачът, бях повелителят на желанията, затова разбрах, че мога
да сляза от колесницата и да премина през границата между световете.
И разбрах, че това не е просякинята, това е жената-огън,
просякинята се превърна в майката на боговете.

Чух, че бедрата й стенат: "Ние сме изгарянето, но ние сме и светкавицата!",
и прогоних демоните на традициите и благоприличието.
И видях, че локвата всъщност е любовна жарава.
И започнах да отмивам червения сок от кожата на момичето.

Колкото океанът е вместилище на всички води, толкова
кожата е вместилище на всички докосвания и страстни сънища.
Ако някой не е преминал през тази сладка болка,
значи цял живот е палил в огнището си пепел вместо въглища.

Кожата й беше твърда и мека като жива преса за изстискване на лимони,
скутът й беше жертвен олтар, а косъмчетата й - трева за жертвоприношение.
Както плодът на мангото къса връзката си, така пламна огънят
и вулвата й ме всмука в черната си дупка с чудовищната гравитация на наслаждението.

И влязох вътре - влязох в достославната до върха на ноктите, до края на пъпа влязох,
влязох като нож в ножница, закалени в сърцевината на пламъка,
слабините й бяха горивото, косъмчетата - дим над морава, влагалището й - клада от оргазъм,
като гъсеница придърпвах плътта от една тревичка на друга и разгарях кладата.

Може би бях за нея само дребна монета в чашата за подаяния между бедрата й.
Както пчелите събират нектар от различни дървета,
а след това медът не знае кое дърво е съдбата му,
може би така мръсницата разтваря солта на мъжете в локвата на битието си.

И така да е, когато влеят водите си в морето реките на всичките любовни желания,
когато се развържат всичките възли на сърцето,
смъртният става безсмъртен и златен диск покрива лицето му със своето странно заклинание:
който не познава тези два пътя към боговете и към жените, става хищно насекомо.

Слънцето разтваря над мен отвора на барабана
и докато се борят в мислите ми птиците и кучетата на покаянието и съмнението,
срещам старец и старица, ръка за ръка хванати,
срещам ги по пътя към последното им поклонение.

Бяха тръгнали тлеещите останки на телата им за свещения Варанаси -
най-свещения от свещените градове на земята,
там искаха да умрат, затова внимателно местеха сърцата си и стискаха в шепи духа си,
за да стигнат до Варанаси и да нахранят с дългия си живот устата на реката.

През дългия си живот имаха само един кон и една стряха,
но това си беше цяло богатство, защото бяха дарени с деца и прозрение.
Конят им беше буен, юздите му горяха,
а в колибата ден след ден се подготвяха за прекрасното плуване към Вселената.

Варанаси - най-старият град на земята,
градът с две хиляди храма -
в него са славили победители и богове героите на Махабхарата,
в него са брали сочни плодове героите на Рамаяна.

Във Варанаси великият Ганг се насочвал право към небето,
във Варанаси били събрани духовете на предците и на бъдните,
Варанаси - портата съм света на пазителите на световете,
Варанаси - щастливото обиталище между зачеването и отвъдното.

- Това е светът, няма отвъден свят! - казвам. - Само нероденият е вечен.
Когато смъртният е отсечен от смъртта, изчезват и богове, и слово.
- Какво говориш, любезни сър, никой не знае, бели човече,
от кой корен ще се появи отново.

Никой не знае кога ще си отиде и кога ще се върне,
затова повече не товаря кривите гърбове на праведните със своето еретично мнение.
Ако поръсим с надежда изсъхналите си дънери,
може пък да израснат клони и да се върне зеленото.

Старецът - сокол, прибрал крилете си и завързал полета и тегобите
в смъртен и смъртоносен възел от мъдрост и безумие.
Когато се изтощи плътта, връща се към утробата
и ляга като змийска кожа върху мравуняк.

Старицата - сухо оризово зърно, лицето й прашно, а душата й бяла,
бе живяла достойно, не бе безчестила ложето на учителя, затова греят очите й,
сякаш са останали само очите и няма никакво тяло,
сякаш тялото вече е разпиляло пепелта си сред водите.

Във времето е впрегнат конят им, но юздите му вече догарят.
Бяха прелетели през живота заедно, като две влюбени птици.
- Тя беше млада и лотосоока! - казва старецът.
- А той гасеше горящи въглени! - казва старицата.

Но сега са сгърчени и студени лотосът и жаравата, затова пълзят към Варанаси.
Вали дълбок дъжд. Тревата пищи. Разстилат покров метри и километри и се нижат благословения и проклятия.
За да се радваш на дълъг живот, трябва да обикнеш старостта си,
а после да влезеш в окото на слънцето, да се разтвориш във вятъра.

О, велики Ганг, вземи ни със себе си и озари ни,
нас - стареца, старицата и поета,
нас - странните странници, пилигримите,
търсещи пътя към небитието.

И ни допуска до свещения Варанаси станът на съдбата.
Град като град, като останалите мръсен и скучен,
просяци пъплят по площада между нозете на реката,
във въздуха - сиви птици, на земята - дръгливи кучета.

Тече тежката река и тъче покаяние и съмнение станът.
- Съжалявам - бе казал лекарят, - но болестта е скоротечна!
Слънцето затваря над мен отвора на барабана.
Диагноза: вечност!

Целувам пергамента върху челата на беловласите.
Около нас танцуват и пеят просяци, а великият Ганг им приглася.
- Ти си добър син - казва някакъв грешник, - щом си довел до Варанаси
крехките лодки на майка си и баща си.

После на брега виждам сянка и допушвам последната си горчива цигара
и дописвам последното си стихотворение.
Всичко гори и всичко изгаря.
След майката и бащата идва прозрението.

- Аз съм всемогъщата смърт, аз съм коренът на бъдните неща - казва сянката на съдбата, -
аз съм безграничното обиталище на безкрая.
- Всичко върви от смърт към смърт - отговарям на сянката, - а после се разтваря във вятъра.
Това е точно така. Зная.

Скитах. Оставих топли следи. Готов съм за кремация.
Можеш ли, смърт, да разбереш поета?
Това е най-бляскавата ми рецитация.
Намерих сянката си! Спира сърцето ми...

Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си тлен и сажди -
тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,
тук Вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените -
корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените закърнели утроби.

Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия -
светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,
синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията -
да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.

И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,
и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,
и съблече принцесата змийската кожа на страданието,
а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.

Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама
и че съм дошъл да я взема с колесницата си.
Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма
и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни в междинния свят, реехме се между небето и земята,
а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,
чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.
Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,

бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.

И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,
гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.
Битието зачена небитие - поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,
ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.

Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая -
имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.
Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме
къде е смъртта и къде е безсмъртието.

Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.
Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?
Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,
така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.

Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.
Поздрав на теб - повелителю, който влизаш в тялото ми,
поздрав на теб - пороен дъжд, поздрав на теб - поройно здраве, поздрав на вас - страстни маймуни!
Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен - скиталеца.

Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.
Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.
Черепите на конските глави ръждавеят сред пясъците на пустинята.
Окапаха косите на вятъра.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие -
свършва животът, преди да е още започнал -
черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов - Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят -

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз - фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете - великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица -
нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината -
петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов - Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата

Там някъде горе са ледниците, от които великият Ганг извира.
Мълчим по пътя като самотни треви. Нямаме какво да си кажем. Може би цял живот сме мълчали.
Едва ли всичко е казано през годините, може би думите също умират.
Може би сме си купили от съдбата мъдрост, а думите сме й продали.

Каква ти мъдрост - капризни дребнави сантиментални пуритани -
гледах на простичките им земни радости с безразличие,
задъхвах се от излишните им тревоги и старания,
преди да ме научат да ходя, аз вече тичах.

Пазеха ме в сто бронзови замъка, но отлетях от тях като птица.
Те бяха спокойното пълнолуние, аз бях разрушителното новолуние.
Разтапяха се във времето прозрачните им душици
и не намерихме време за покаяние, не намерихме време да се целунем.

Затова отворихме скривалищата на сърцата си и тръгнахме към планината -
щедрата покровителка на паметта, великото обиталище на забравата.
По този път се движи всичко, което е между майката и бащата,
който тръгне по този път, в сърцето на планината остава.

Родителите ми носят върху раменете си своите осем десетилетия,
а аз нося в джоба си своите пет и половина
и в този преход към началото на реката на реките се опират световете ни,
както обръчът се опира на спиците, а те се опират на главината.

Сякаш пътуват не към подножието на Хималаите, а пътуват към мен, за да потърсят опората.
Това е най-невероятната авантюра в живота им -
да намерят думите, да се опълчат на умората,
да отидат там, където спиците крепят колелото.

И изведнъж след един завой пред очите ни блясва сияние.
Обладани от древни енергии, влизаме в кладата на природата, захласнати
от драконовите въздишки на събудилата се памет
и от дивното диво ухание на огромен цъфнал кактус.

И както си грее кактусът в петите на планините,
решавам да го откъсна и да го взема с нас в България
като спомен за откритието, че бодлите му
закъсняла решителност и мъдра прошка разгарят.

- Тук е домът на кактуса - казва татко, - не трябва да го отделяме от къщата му!
- Тук са децата на кактуса - казва мама, - те сигурно имат нужда от него!
Милозливи са душите им, гърдите им никога не пресъхват, всъщност
цяла вечност сме самоизмъчвали техните наивни илюзии и моето непреклонно его.

И оставям кактуса при семейството му, оставям го да брои годините.
И събират Хималаите нашата кръв, става простичък и единен животът ни
и запяват помирителни химни тревите, и се превръщаме в обръча, спиците и главината,
които преплитат съдбите си и заедно изграждат колелото.

И попиват в сърцата ни тези божествени звуци
и засаждаме с кактуси нашите спомени смутни,
защото щастието се върти като колелото на каруцата -
от раждане към раждане - ту към един, ту към друг пътник.

Разлюля ме люлката на космическата топлина,
първичната сила сдъвка със зъбите си пъпа ми
и заспах
сред това дълбоко чудо

и сънувах нежна жена с разтворени бедра, а после се вмъкнах в бездната,
докоснах страданието на насладата и оргазъма
и засмуках мъдрост
от сексуалното зрънце между бедрата на повелителката.

От дъха ми се роди гората и от гората направих клада,
от дъха ми
изникнаха гъбите
на миналото и на бъдещето,

а когато се събудих, отсякох вселенско дърво
и от него издялах колело
с дванадесет спици,
после издялах небето и земята

и заедно с тази с разтворените бедра родихме посоките на света,
колесницата на щастието,
слънцето
и душевната обител.

После създадох конец и стъкло и с тях съших хората,
а също съших дворци и колиби,
опознах пътуванията на духа,
огъня на възмездието,
нирваната на пълното освобождение.
Времето потече в кръг

и светът стана ненаситно мънкащ и гъгнещ - храм, пълен с боклуци -
разтворете се небе и земя,
и се заплете кълбото от любов и омраза,
наслада и болка,
съзидание и разрушение,
обърна се с дъното нагоре
чашата на световната слава.

Аз съм великата бездна, аз съм бащата на вятъра,
аз съм съкровението, родено преди Вселената,
аз съм зърното на безсмъртието,
но ме кълве птицата на умората
и ме яде рибата на съмнението.
Зная, изпих чашата,

време е да запаля кладата и да изгоря тази гмеж,
време е да смачкам лотоса и да разтопя капчуците,
време е да залича пространството и времето,
да убия живите, да забравя мъртвите и да взривя рая,
време е да прекъсна непрекъсваемия цикъл на безкрая,

Когато земята беше зелена, когато паякът на съдбата следваше линиите на дракона и заплиташе своето чудо,
когато философите правеха грешки, а плътта ми беше девствена и наивна,
влюбих се в жената на Бога на любовта, влюбих се до лудост.
Любовта ни бе взаимна.

Тя бе чернокоса красавица, страстна и сексапилна, а аз бях творецът на семето.
Срещнахме се някъде там на пътя между началото на света и безкрая
и се залутах в тялото й, и се загубих в очите й и заедно създадохме времето,
а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".

И се продъниха небесата, избухнаха над любовта ни, и подпряхме небесата с косите си,
и се заклехме пред любовния кръст, че вечно ще се обичаме.
Тя бе изворът в центъра на Вселената, тя бе огънят на звездите,
тя бе и Евридика, и Изолда, и Далила, и Жулиета, и Беатриче.

И изписвах върху сърцето си различните имена на моята богиня -
чуждата съпруга, брала небесни цветя и чукала земен ориз, властителката, която обичах,
осквернила брачното ложе на Бога на любовта, тя бе изгубила своето тяло и своето име.
Тъй както износените дрехи човек изхвърля и нови дрехи облича,

тъй влюбеният тялото си захвърля и в ново тяло отива.
И раздрахме телата си, и разбихме на прах главите си и преплетохме новите си тела сред храма.
Тя бе милостивата Парвати - дъщерята на планините, жената на разрушителя Шива,
тя бе Мария - жената на Йосиф, Пенелопа - жената на Одисей,
Сарасвати - жената на Брама.

Около нас пчелите събираха нектар, водата беше гладка и целувахме очите си, а светът стана подозрително друг
и се питахме илюзорен ли е всемирът, и се питахме от съдбата къде да се скрием.
Видя целувките ни Богът на любовта и се разтресе в сардоничен смях измаменият съпруг -
смях на убиец ден преди да убие.

И нали е всесилен магьосник, нали е Бог на любовта, та му е лесно,
намаза стрелата си с любовна проказа и мигом бяхме обречени -
раздели любовния ни кръст на две любовни бесилки обесникът
и ни наказа да се ревнуваме вечно.

И ни връхлетя заклинанието му и ни порази стрелата фатално.
Великият дух на любовта изкачваше недоверчиво хребетите на телата ни.
Хиляда нереалности равни ли са на една реалност,
хиляда любовни изневери равни ли са на едно любовно разпятие?

Тя вече бе Деметра, Дездемона, Ума, Леда, Силвия, Идас и Елена -
любима и горгона, хилядолетен ледник върху огнена геена,
тя бе Миневра, Венера, Клеопатра, Церера, Дафна и Прозерпина -
светица и хетера с гърди от хляб и утроба от глина.

И се пречупиха тези крехки колчета, върху които се опират небесата,
и върху нас се срутиха убийствени нечисти чувства,
от зъбите ни потече кръв и загризахме гърлата си -
борба между кобра и мангуста.

И се гърчехме, от страст и гняв обладани, бяхме безсилни
пред божествената измама -
един любовен кръст, превърнат в две любовни бесилки.
Пресъхна изворът, загасна огънят, запустя храмът.

И плете спомени и пророчества паякът на съдбата,
върху кладата вече е тялото ми, а кладата с тялото ми се разгаря.
Две големи любови изпразниха душата ми -
при първата бях младеж, при втората съм старец.

И се питам мога ли да изпитам отново великата любовна отрада,
мога ли да стъпя два пъти в една и съща река, да изгоря два пъти на една и съща жар?
Зная, че втория път реката ще е друга - по-млада,
а и аз ще бъда друг втория път - много по-стар.

И когато си мислех, че съм разлистил цялата книга на дните
и че тялото ми е стигнало до забравата и там вечността е приютило,
ненадейно стъпих в реката и направих невероятно откритие
и животът ми разгърна скъсаното си ветрило.

Побеля земята, побеляха косите ми, паякът оплете миналото и бъдещето в своята мрежа,
пролетта неусетно се превърна в зима.
И тогава се влюбих в жената на Бога на смъртта - оживяха копнежите ми.
Любовта ни бе взаимна.

Моята муза бе Амая, Афродита, Юнона, Хеката, Белона, Рампузия и Манаси.
Срещнахме се някъде там на пътя близо до края на безкрая
и се продъниха небесата и потънахме в градината на любовта си,
а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".

Тя бе русокоса красавица, нежна и всеотдайна,
а аз сбръчкано изморено човече със слонска главица.
Млада черностеблена ела и ударен от мълния сребрист бор си шепнат съкровени тайни,
а върху клоните им е кацнала любовната птица.

И се разтресе в неистов плач Богът на смъртта и нали е всесилен, нали е
господарят на вечността, съдникът, избавителят, посредникът между рая и ада,
сътвори от сълзите си музика - плач на убиец ден преди да убие,
плач на палач, връчил на жертвата предсмъртна награда.

И превърнахме в лира любовния си триъгълник и засвирихме -
аз, Богът на смъртта и невярната му съпруга.
Тя е Хера - жената на Зевс, Лакшми - жената на Вишну, Изида - жената на Озирис,
моята чаровна властителка е жената на другия.

Тя е Гаури бялата и Кали черната, Анапурна дарителката, Дурга непристъпната, Сати добродетелната и Чанди злата,
тя е Махадеви, Лахезис, Амбика, Чамунда, Антропос, Чакшуши и Клото,
богиня на съдбата, богиня на разврата,
14-годишна дева, заченала златната голгота на живота.

Тя е жена ти, Сатана, тя е сестра ти, Аполон, тя е майка ти, Исусе,
тя е Хела, Диана, Маликерта, Артемида, Европа, Пандора и Медея,
смачкайте цветята, сблъскайте черепите на ин и ян, разбъркайте бялото и черното, убийте чувствата,
съберете се, богове, и накажете съблазнителката и прелюбодееца.

И се засели жилището на нашата убийствена любов с богове и буди, асури и тенгри, мойри и ангели,
обладани от стръвно веселие, те откъснаха крилата на лебеда, скъсаха струните на лирата и прекъснаха линиите на дракона,
а Богът на смъртта раздели любовния ни триъгълник на два любовни бумеранга
и запрати проклятията към сърцата ни.

И ни откъсна от времето Богът на смъртта и ни запрати към безвремието,
и ни наказа да се обичаме все повече и повече, да се обичаме безумно,
но вместо очите си, да виждаме своите демони.
Любов, разрастваща се като тумор.

Няма любов, ако няма страдание, вълните на любовта преливат
от болка към болка, от една долина в друга.
И се залутахме сред любовта - този дяволски лабиринт, тази жертвена нива,
разора дълбоко душата ми и я зася с любовни плевели чуждата съпруга.

Покровителката на бременните Шриматидеви, която се храни с трупове на маймуни,
многоликата Минакши, която стиска фалоси в шепите си,
червенокожата Ваджраварахи със свинска муцуна,
пълногърди гърли с чудовищни форми, захвърлили душите си в подземията на дворци и вертепи.

И пътувахме през пустинята - аз и жената на Лот. От гърлата ни изникнаха гъби.
Философите помъдряха. Косите ни се превърнаха в лишеи.
Любовта ни препълни света, а после преобърна света ни -
с дробовете си ръфахме вечната любов, със зъбите си дишахме.

Тогава от небесата потече огън и светът стана още по-греховен
и допряхме сърцата си - аз и моята нежна муза.
Тя се обърна към мен и видя развалините на Содом,
обърнах се към нея и видях страшната глава на Медуза.

- Нищо не е вечно! - прошепна Лао Дзъ. - Това е природна закономерност.
Вечната любов е божествена измама -
мимолетна игра между разума и страстта, фатално сливане на бялото и черното.
Погледнахме се в очите и се превърнахме в камък.